— Дрън-дрън! — разкрещя се той. — С право ме изхвърлиха!
— Но татко каза, че всъщност шкиперът ви бил човекът, който…
— Татко ти не е бил там. Капитан Доминик беше най-добрият шкипер, който някога е влизал в кораб… Лека му пръст! Нареди фигурите, сине. Този път ще те бия.
След като дядо му умря, Джони се опита да изясни случая, но баща му не отговори направо. „Дядо ти беше сантиментален и романтичен, Джони — каза му той. — Такъв е целият ни род. Почти никой не постъпва предвидливо, все сме «на червено». — Баща му дръпна от лулата си и добави: — Обаче не живеем скучно.“
Джони прибра книгите и документите, защото се усети потиснат — семейният летопис не му помогна много, момчето продължаваше да си мисли за Глупи. Реши, че е най-добре да слезе долу и да се опита да поспи.
Вече тръгваше, когато лампичката на видеофона просветна. Джони грабна слушалката преди светлинният сигнал да успее да се превърне в звуков — не искаше да се събуди майка му.
— Да?
— Ти ли си, Джони?
— Аз съм. Не те виждам, Бети. На тавана съм.
— Това не е единствената причина. Не съм се гримирала, затова изключих образа. И бездруго в коридора е тъмно като в рог, понеже не е разрешено да се звъни по това време. Графинята не ни слуша, нали?
Джони погледна предупредителния сигнал.
— Не.
— Няма да те бавя. Моите шпиони ми донесоха, че дякон Драйзър е получил благословия да продължи докрай.
— Не може да бъде!
— Уви. Става въпрос какво да правим, не можем да стоим със скръстени ръце, а той да действува.
— Ами… Аз направих нещо.
— Какво? Надявам се да не е някоя глупост. Не трябваше да те оставям сам днес!
— Ами някой си господин Пъркинс…
— Кой Пъркинс? Дето е ходил тази вечер при съдията О’Фаръл ли?
— Да. Откъде знаеш?
— Остави това, да не губим време. Винаги знам всичко. Кажи ми твоята версия.
Джони доста объркано й описа случилото се: Бети го изслуша, без да го прекъсва, което го накара да се оправдава: откри, че вместо да каже какво мисли, обяснява надълго и нашироко гледните точки на майка си и на господин Пъркинс.
— Такива работа — приключи виновно той.
— Значи си ги пратил за зелен хайвер. Чудесно. Ето следващия ни ход: щом музеят може да го направи, можем да го направим и ние. Само трябва да накараме дядко О’Фаръл да…
— Бети, ти не ме разбра. Продадох Глупи.
— Какво? Продал си Глупи?!
— Да. Нямах друг изход. Ако не го бях направил…
— Продал си Глупи…
— Бети, нямаше как в моето положение!
Но тя бе прекъснала връзката.
Джони се помъчи да й се обади, но в отювор чу само записан глас, който каза: „Апаратът е изключен до осем часа утре сутринта. Ако искате да предадете нещо, изчакайте да…“
Джони затвори.
Седеше, уловил главата си с ръце, и му се искаше ла е умрял. Най-лошото беше, че Бети имаше право. Той позволи да го въвлекат в нещо, за което знаеше, че е нередно, само защото му се стори, че това е единственият изход.
А на Бети всичко й стана ясно. Може би и нейната идея нямаше да се осъществи, но като чуеше някакво предложение, тя поне разбираше, че това не е верният път.
Джони седеше и се самобичуваше, без да знае какво прави. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Беше се оставил да го придумат за нещо, с което сбърка, само защото изглеждаше приемливо и логично… Само защото съответствуваше на здравия разум.
По дяволите здравия разум! Прадедите му не се бяха осланяли на здравия разум, нито един не го беше правил! Кой беше той, та да слага началото на подобна практика?
Никой от прадедите му не бе постъпвал предвидливо. Да вземем например пра-пра-прадядо му! Попаднал в положение, което не му харесва, той обърнал наопаки цялата планета и цели седем години се проливала кръв. Вярно, нарекли го герой… Но нима една революция започва под лозунга на здравия разум?
Или да вземем… О, боже, когото и да вземеше… В рода нямаше нито едно послушно момче! Дядо му би ли продал Глупи? Ами! Дядо му би срутил сградата на съда с голи ръце! Ако дядо му беше жив, щеше да стои на стража до Глупи, въоръжен с пушка, и нямаше да позволи на никого да докосне и една люспа от гърба му!
Положително не би се докоснал и до мръсите пари на Пъркинс, момчето бе сигурно в това.
Но какво можеше да направи Джони?
Можеше да замине за Марс. По закона на Лафайет беше марсиански поданик и ако пожелаеше, щяха да му посочат местожителство. Но как да стигне до Марс? Нещо повече, как да закара Глупи?
„Бедата е там — каза си той сурово, — че всичко това изглежда приемливо. А приемливото не ми върши работа.“
Накрая Джони изработи план. Планът имаше едно достойнство: звучеше напълно неприемливо. Състоеше се от петдесет процента лудост и петдесет процента риск. Джони чувствуваше, че дядо му би го харесал.