ГЛАВА IX
ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ И ОБИЧАИТЕ
Джони тръгна по коридора на последния етаж, но спря пред вратата на майка си. Направи го инстинктивно, а не защото очакваше да чуе нещо — знаеше, че спалнята й е звукоизолирана. После се прибра в стаята си и бързо се приготви, като започна да се облича с дрехи за екскурзия и си обу туристически обувки. Държеше спалния чувал в едно чекмедже на бюрото. Извади чувала и го напъха в един страничен джоб на палтото, а захранващия елемент прибра в джоба на гърдите. Разпредели по останалите джобове разни други принадлежностти за катерене и лагеруване и вече беше почти готов да потегли.
Погледна с какви пари разполага и тихичко изруга — имаше още средства, но бяха в спестовна книжка и нямаше да успее да ги изтегли. Е, какво да се прави… Тръгна надолу по стълбите, но се сети за нещо важно и се върна при бюрото.
„Мила мамо — написа той, — моля те, съобщи на господин Пъркинс, че сделката се разваля. Можеш ди изтеглиш парите, отделени за следването ми и да платиш с тях на застрахователните агенти. Ние с Глупи заминаваме и няма защо да си правите труда да ни търсите. Съжалявам, но нищо друго не ми остава.“ Джони препрочете бележката, реши, че няма какво повече да каже, добави „Целувам те“ и се подписа.
Започна да съчинява бележка до Бети, но я скъса и направи нов опит, след което си рече, че ще й изпрати писмо, когато има какво да сподели. Слезе, остави бележката до майка си на масата в трапезарията, а после отиде в килера, за да се запаси. След няколко минути, понесъл голям сак, натъпкан с консерви и пакети, Джони отиде в постройката на Глупи.
Приятелят му спеше. Окото, което пазеше, позна Джони и Глупи не се помръдна. Момчето взе до го дърпа и да го рита колкото може по-силно.
— Хей, Глупи! Ставай!
Звярът отвори и другите си очи, изящно се прозина и отвърна с писклив глас:
— Здрасти, Джони!
— Стягай се, тръгваме за планината.
Глупи протегна крака и се изправи. По гръбнака му нробегна тръпка.
— Добре.
— Направи ми седалка и остави място за това — и Джони вдигна торбата с продуктите.
Глупи изпълни указанията му, без да продума. Джон Томас метна сака на гърба на звяра и се покатери горе. Скоро потеглиха по пътя, минаващ покрай Стюартовата къща.
Колкото и безразсъден да беше, Джони все пак знаеше, че замисълът му да избяга и да скрие Глупи едва ли може да се осъществи. Където и да идеше, Глупи нямаше да се слее с околната среда: все едно да скриеш слон в стъкларски магазин. И все пак в безумното хрумване на Джони имаше някакъв методичен подход — не беше чак толкова невъзможно да скрие Глупи близо до Уествил, както би било, ако живееха другаде.
Уествил беше разположен в открита планинска долина, а малко по на запад гръбнакът на континента сурово издигаше зъбери към небето. Недалече от града започваше една от големите неиндустриализирани области — хиляди квадратни мили хълмиста повърхност, останала почти непроменена от времето, когато индианците посрещнали Колумб. Всяка година за един кратък период местността гъмжеше от ловци с червени куртки, които стреляха по елени, лосове и по себеподобните си, но иначе цареше пустота.
Ако успееше незабелязано да стигне с Глупи до там, имаше някаква малка вероятност да се изплъзнат от преследвачите — поне докато не се свършеха запасите. Станеше ли това, Джони можеше да се храни с каквото намери, като Глупи, или дори да похапне еленско месо. А би могъл също да остави Глупи и да отиде до града, където вече от позиция на силата да преговаря, като откаже да им съобщи местонахождението на Глупи, докато не го изслушат внимателно. Не беше преценил различните възможности — имаше намерение просто да скрие Глупи и после да обмисли какво да прави… Щеше да го отведе на такова място, че стария проклетник Драйзър да не може да измисли начин, по който да му навреди!
Джон Томас би могъл да насочи Глупи на запад и да прекоси напряко към планините, понеже Глупи беше като танк и можеше да върви не само по шосе, но звярът оставяше в меката почва следи точно като от танк. Налагаше се да се движат по настилка.
Джони имаше на ум решение на въпроса. В един по-отдавнашен век тукашните планини били прекосявани от трансконтинентален път, минаващ на юг от Уествил и завиващ още по-нависоко към Големия пролом. Отдавна го бяха заменили с модерно скоростно шосе, което минаваше през тунел в скалите, вместо да се изкачва до върха. Но старият път беше останал — безлюден, на много места обрасъл в треволяци, циментовите му плочи се бяха надигнали и изметнали от мразовете и летните горещини, но все пак налице беше паваж, по който нямаше да останат дълбоки следи от бавното придвижване на Глупи.