Като свърши каквото можа, Кайку се зае с успокоителната задача да разчиства както обикновено натрупалата се работа.
За пръв път от няколко дни входящата кутия се изпразни. Сградата започна да се оживява и върху уредбата на бюрото му започна да примигва червената лампичка.
— Говорите с Кайку.
— Сър, обаждам се във връзка със задачата за хотел „Юнивърсъл.“ Доктор Фтамъл не е поръчвал закуска — чу се разтревожен глас.
— Сигурно още спи. Има това право.
— Не, сър. Искам да кажа, че не е закусил. Тръгнал е за космодрума.
— Преди колко време?
— Пет-десет минути. Току-що го разбрах.
— Добре. Свържете се с космодрума и им кажете да задържат кораба. Непременно им обяснете, че корабът има дипломатически имунитет и всъщност не се нуждае от разрешение, така че трябва да измислят някаква причина, а не просто да издадат забрана и пак да си легнат. После се свържете със самия доктор Фтамъл. Предайте му поздравите ми и го помолете да бъде така добър и да ме почака няколко минути… Тръгвам за космодрума.
— Разбрано, сър!
— Успеете ли, ще докладвам за бързото ви реагиране, Знедов… Нали така се казвате? Напишете докладната и посочете каква е заслугата ви. Искам да знам какво мнение имате за себе си.
— Ясно, сър.
Господин Кайку прекъсна разговора и се свърза с отдел „Пътувания“.
— Обажда се Кайку. Тръгвам за космодрума веднага щом стигна до площадката на покрива. Осигурете ми коридор и полицейски ескорт.
— Разбрано, сър!
Господин Кайку спря само да съобщи на секретарката си къде отива, след което се качи с личния си асансьор до покрива.
Доктор Фтамъл го чакаше на летището в залата за пътници. Наблюдаваше корабите и се правеше, че пуши пура. Кайку се приближи и му се поклони:
— Добро утро, докторе! Много любезно от ваша страна, че ме чакате.
Рарджилианецът захвърли пурата.
— Оказвате ми чест, сър. Да бъда посетен на летището от човек с вашия ранг и задължения…
Вместо да довърши, рарджилианецът сви рамене, като израз на учудване и задоволство.
— Няма да ви отнема много време. Бях си обещал удоволствието да се видим днес, без да зная, че се готвите да заминете.
— Моя е вината, господин заместник-секретар. Възнамерявах да отскоча дотук и да се върна, за да имам удоволствието да се срещнем следобед.
— Чудесно. Е, може би до утре ще предложа успешно решение на въпроса.
Фтамъл явно се изненада.
— Успешно решение ли?
— Надявам се. Данните, които ни предоставихте вчера, ни дадоха нова идея.
— Мога ли да смятам, че сте открили изчезналата хрошия?
— Не е изключено. Знаете ли приказката за Грозното патенце?
— Грозното патенце ли? — Рарджилианецът явно се ровеше в архива на паметта си. — Да, изразът ми е известен.
— Като използува идеята, която ни дадохте, господин Гринбърг замина да доведе Грозното патенце. Съществува малка вероятност то да е лебедът, който търсим, и ако тази вероятност се оправдае, тогава… — И Кайку несъзнателно повтори жеста на Фтамъл.
На рарджилианеца обаче явно му беше трудно да повярва.
— А дали това наистина е „лебедът“, господин заместник-секретар?
— Ще видим. Логиката говори, че е така. Но вероятността това да бъде вярно говори обратното.
— Хм… Мога ли да го докладвам на клиентите си?
— Е, да почакаме, докато Гринбърг ми се обади. Той напусна зоната, за да проучи въпроса. Мога ли да ви открия със совалката?
— Разбира се, сър.
— Докторе, има още нещо…
— Да, сър?
— Снощи сте подхвърлили нещо странно на Гринбърг… Може би шега, може би случайно казано. Споменали сте за „изпаряване“ на Земята.
Един миг рарджилианецът мълча. Когато отговори, смени темата.
— Кажете ми, сър, по каква логика излиза, че вашето Грозно пате е лебед?
Господин Кайку отвърна предпазливо:
— По времето, посочено във вашите данни, един земен кораб е посетил непознатата планета. Господстваща раса там може да са били и хрошиите. Сведенията ни са точни само по отношение на времето. Взели са представител на животинския свят и са го довели тук. След повече от сто и двайсет години това създание е все още живо. Господин Гринбърг отиде да го доведе, за да бъде показано на вашите шефове.
Доктор Фтамъл каза тихо:
— Сигурно е така. Не ми се вярваше, но сигурно е така. — И продължи по-високо и с по-весел глас: — Сър, вие ме ощастливихте.
— Наистина ли?
— И то много. При това ми давате възможност да говоря свободно.
— Доколкото зависи от нас, винаги сте можели да говорите свободно, доктор Фтамъл. Но не зная какви указания сте получили от клиентите си.
— Не ми забраниха да говоря. Само че… Нали знаете, сър, че обичаите на една раса се отразяват и в езика й?