— Бъдете здрав, докторе. Ще се свържа с вас по-късно.
— Бъдете здрав и вие, сър.
На връщане Кайку осъзна, че не бе изпитал нито едно потръпване в присъствието на медузоида. Тъкмо наопаки, грозникът беше доста приятен, независимо от ужасната си външност. Явно доктор Морган прилагаше вещо хипнотерапията.
Изходът на пневмопощата беше задръстен както обикновено. Кайку спря да мисли за хрошиите и с увлечение се зае да поработи. По-късно следобед отдел „Комуникации“ го осведоми, че Гринбърг иска да говори с него.
— Свържете го — нареди Кайку с чувството, че най-после всичко идва на мястото си.
— Шефе, вие ли сте? — започна Гринбърг.
— Моля? Аз съм, Сергей. По дяволите, защо изглеждаш толкова разстроен?
— Защото се чудя дали ще ми допадне да служа като редник в Космическия легион.
— Остави опитите да смекчиш положението. Казвай направо какво е станало.
— Пиленцето е отлетяло.
— Отлетяло ли? Къде?
— Де да знаех. Най-вероятно на запад, в горския резерват.
— Тогава защо си губиш времето да ми го съобщаваш? Иди там и го намери!
Гринбърг въздъхна.
— Знаех си, че така ще ми кажете. Вижте какво, шефе, копата сено, в която е иглата, се простира върху повече от десет милиона акра площ с високи дървета, високи планини и никакви пътища. Местният полицейски началник ме е изпреварил, събрал е всичките си хора и половината номощник-шерифи в щата. Заповядал е да стрелят на месо и е разлепил обяви каква награда ще получи типът, който извърши убийството.
— Какво?!
— Така е, както ви го казвам. Пристигнало е одобрението ви да се изпълни присъдата, а заповедта за отлагането на изпълнението се е изгубила и аз не знам как. Но действуващият полицейски началник е изкопаемо и има душа на архивар. Сочи първата заповед и е непоклатим. Не ми позволява дори да им се обаждам на честотата, използувана от хората му. След прекратяването на нашата намеса нямам никаква власт, за да го насиля.
— И сигурно приемаш това спокойно? — попита Кайку с горчивина в гласа. — Седиш и чакаш бомбата да избухне в ръцете ти?
— Горе-долу… Поръчал съм да ми се обади кметът, сега е извън града. Както и губернаторът, той пък е на закрито заседание във Върховния съд. Търся и главния лесничей, който сигурно вече е тръгнал подир наградата. Като свършим разговора, ще ида да извия ръцете на полицейския началник, докато види звезди посред бял ден, и…
— Вече трябваше да си го направил.
— Ще наваксам. Обаждам ви се с предложението да вдигнете пара оттам. Имам нужда от помощ.
— Ще я получиш.
— Не стига само да се свържете с губернатора и да се намесите отново. И след като обуздаем развихрилия се полицейски началник и го убедим да прибере копоите си, ще имам нужда от помощ. Десет милиона акра планини, шефе… Ще има нужда от хора и от стратолети, от много хора и от много стратолети… Не е работа за един човек с дипломатическо куфарче. Наумил съм си да постъпя в Космическия легион.
— И двамата ще постъпим там — мрачно рече Кайку. — Хайде, не се бави. Действувай.
— Радвам се, че се запознахме.
Господин Кайку прекъсна връзката, и нареди Департаментът отново да се намеси. Изпрати спешно съобщение до губернатора на щата и до кмета на Уествил, изпрати и съобщение до местния съд. Като изпълни задължителните условия, той поседя няколко минути, за да си поеме дъх и да се приготви за по-нататък… След което отиде да уведоми секретаря, че трябва да потърсят помощ от военните власти на Федерацията.
ГЛАВА X
ПРЕЦЕДЕНТЪТ ОТ СЪЗВЕЗДИЕТО ЛЕБЕД
Когато Джон Томас се събуди, отначало не си спомни къде е. Спалният чувал бе приятно топъл. Момчето се чувствуваше добре, чувствуваше се отпочинало, но не му се ставаше. Постепенно в съзнанието му се оформи представата къде се намира и защо е там, и то подаде глава навън. Глупи беше наблизо.
— Здравей, Глупи!
— Здравей, Джони. Доста дълго спа. И вдигаше шум.
— Така ли? — Джон Томас изпълзя от чувала, намъкна си дрехите и изключи отоплението. Сгъна спалния чувал, обърна се към Глупи и зяпна. — Това пък какво е?!
Недалече от главата на Глупи лежеше истинска гризли — мъжкар, тежък към шестстотин фунта9, направен на пихтия като с валяк. Рукналата от устата и ноздрите кръв бе засъхнала. Глупи погледна мечката и обясни:
— Това е закуската.
— Не и моята — каза с отвращение Джони. — Откъде я докопа?
— Хващам си я — отвърна Глупи и се ухили.
— Не „хващам си я“, а „хванах си я“ — поправи го Джони.
— Ама наистина ги хващам. Опита ли се да иде при тебе, аз я хващам.