— Е, добре. Благодаря!
Джон Томас отново погледна мечката, отвърна очи и отвори сака с провизиите. Избра консерва шунка с яйца, отвинти капака и почака, докато яденето се стопли.
Глупи прие това като знак, че вече и той може да закуси, и го стори — първо изяде мечката, после две борчета, хапна и купчина-две чакъл, защото му харесваше как хрупа, и завърши с консервената кутия от яденето на Джон Томас. След това двамата слязоха до потока, като най-напред на откритото място се подаде Джони, за да огледа небето. Глупи добави към закуската си неколкостотин литра чиста планинска вода, а Джони се наведе, пи, изми лицето и ръцете си, и се избърса в ризата. Глупи попита:
— А какво ще правим сега, Джони? Ще идем ли на разходка? Или на лов, а?
— Не — разочарова го Джони. — Ще се върнем в гората и ще се крием до мръкнало. Трябва да се престориш на скала.
Джони тръгна по брега, а Глупи го последва.
— Я клекни — нареди му момчето. — Искам да огледам подутините ти.
Глупи го послуша. Наведе се така, че господарят му да може да проучи туморите, без да се протяга. Безпокойството на Джони нарасна. Подутините му се видяха още по-големи, а отвътре сякаш имаше бучки и уплътнения. Момчето се опита да си спомни дали такава картина е признак, че са злокачествени. Епидермисът бе опънат и изтънял, не по-дебел от слой обработена кожа, за разлика от бронята, покриваща останалата част от тялото на Глупи. Беше сух и горещ на пипане. Джони взе да мачка лекичко лявата подутина и Глупи се дръпна.
— Боли ли те? — разтревожено го попита Джони.
— Нетърпимо е! — възпротиви се Глупи. Изправи се, отиде до един висок бор и започна да търка тумора о ствола.
— Ей, не прави така! — извика Джони. — Ще се разраниш!
— Сърби ме! — отговори Глупи и продължи да се чеше.
Джони изтича към Глупи с намерението да прояви твърдост. Но тъкмо стигна до него, кожата над тумора се сцепи и Джони зяпна ужасен.
Появи се нещо черно и влажно, което се гърчеше. Захвана се за разкъсаната кожа, остана малко там, напомнящо някакъв зародиш, след което се отскубна и взе да се клатушка и полюлява като змия, увиснала на клон в джунглата. За миг Джони се измъчваше от мисълта, че това наистина е нещо като змия — някакъв огромен паразитен червей, който си е пробил път в тялото на нещастния страдалец. Момчето направо се обвини, че е накарало Глупи да се катери по планините, докато е бил смъртно болен…
Глупи въздъхна, протегна се и каза доволно:
— Ох, сега ми е много по-добре!
— Глупи! Нищо ли ти няма?
— Моля? О, Джони, какво да ми има?
— Какво ли? Ами това?
— Какво? — заозърна се Глупи. Странният израстък се наклони напред и Глуни го погледна. — А, това ли имаш предвид? — небрежно приключи той въпроса.
В края на израстъка сякаш разцъфна пъпка и най-после Джони разбра какво представляваше това.
На Глупи му беше пораснала ръка.
Ръката бързо изсъхна, изсветля и като че се втвърди. Все още не се подчиняваше много на Глупи, но Джон Томас вече си я представяше в завършен вид. Имаше две лакътни стави и отчетливо изразена длан с пет пръста и с по един палец отстрани — всичко седем пръста. Средният пръст беше по-дълъг и се огъваше като слонски хобот. Израстъкът не приличаше много на човешка ръка, но нямаше съмнение, че изпълнява функциите си не по-зле, или поне така щеше да е в бъдеще. Засега пръстите само произволно се мърдаха.
Глупи позволи на Джони да разгледа ръката, но самият той не се развълнува особено от промяната — държеше се така, сякаш след всяка закуска му се случваше същото.
— Нека разгледам и втората издутина — помоли го Джони и мина от другата страна на Глупи. Десният „тумор“ беше още по-подут. Когато Джон Томас го докосна, Глупи се дръпна и се обърна така, сякаш се канете да се отърка о някое дърво.
— Почакай! — извика му Джони. — Не мърдай!
— Трябва да се почеша!
— Можеш да се осакатиш за цял живот. Не мърдай, искам да опитам нещо.
Глупи намусено се съгласи. Джони свали ножа, закачен на колана му, и внимателно разчовърка средата на подутото място.
Цепнатината се уголеми и дясната ръка на Глупи изхвръкна навън почти в лицето на Джони. Джони отскочи назад.
— Благодаря, Джони!
— Пак заповядай, пак заповядай!
Момчето прибра ножа в калъфа и взе да гледа замислено новородените ръце.
Не можеше да си представи много ли ще са усложненията, предизвикани от внезапното сдобиване на Глупи с ръце, но си даваше смета, че това ще промени куп неща. По какъв начин, не знаеше. Може би Глупи вече нямаше да има такава нужда от грижите му. От друга страна, щеше да се наложи да го наблюдава, иначе положително би се забърквал в неприятности. С известно притеснение си спомни нечии думи — цяло щастие било, че котките нямали ръце… А пък Глупи бе по-любопитен от която и да е котка.