Все пак, макар и да не знаеше причината, Джони чувствуваше, че тези неща са второстепенни. Важното беше наличието на ръце.
„Във всеки случай — помисли си той, обзет от ярост — това не променя поне едно: полицейският началник Драйзър няма да се докопа повече до Глупи!“
Погледна небето през клоните и се почуди дали могат да ги видят отгоре.
— Глупи!
— Да, Джони.
— Свий си краката! Време е да се престориш на скала!
— О, хайде да идем на разходка, Джони!
— Ще идем на разходка довечера. А докато се стъмни, искам да стоиш в гората и да не мърдаш.
— Моля те, Джони!
— Виж какво, нали не искаш да се върнеш в центъра на града? Добре тогава, престани да спориш.
— Е, щом настояваш…
И Глупи се просна на земята. Джони седна, облегна се на приятеля си и се замисли.
Може би имаше начин двамата с Глупи да си изкарват прехраната — да вземат участие в карнавали или нещо такова. Извънземните имаха голям успех в карнавалите, нямаше карнавал без извънземни, макар че поне половината не бяха истински… Обаче Глупи беше истински. Сигурно можеше да се научи да прави разни номера с ръцете, да свири на инструмент или нещо друго… А може би щеше да е още по-добре, ако постъпеха в цирк.
Не, Глупи не ставаше за тая работа — тълпите го правеха нервен. И как тогава биха могли да се прехранват двамата? Разбира се, след като се оправеха недоразуменията с властта… Да живеят във ферма? Глупи можете да служи по-добре от трактор, а както имаше ръце, можеше да бъде и общ работник. Вероятно това бе изходът, макар че момчето нямаше понятие от селскостопански труд…
Джони мислено си представи как двамата с Глупи се грижат за огромни нивя, косят ливади, оглеждат зеленчуци… И неусетно заспа.
Събуди се от шум — от пращене. Смътно долавяше, че пращи от няколко страни. Отвори очи, огледа се и видя, че лежи до Глупи. Звярът не бе напускал мястото си, но движеше ръце. Едната се завъртя край главата на Глупи, стрелна се светкавично, отново се чу пращене и мъничката трепетлика недалече от тях изведнъж полегна. Редом с нея имаше повалени още няколко дръвчета. Джон Томас бързо се изправи.
— Ей, престани!
Глупи спря.
— Какво има, Джони? — попита той с обида в гласа. Пред него имаше купчина камъни и той тъкмо посягаше да вземе от тях.
— Не хвърляй камъни по дърветата.
— А ти защо хвърляш камъни, Джони?
— Хвърлям, но не съсипвам нищо. Можеш да ядеш дървета, но не бива да ги унищожаваш просто така.
— Но аз ще ги изям. Тъкмо се готвех да го направя.
— Добре тогава — съгласи се Джони и се огледа. Беше се здрачило, можеха да потеглят след няколко минути. — Иди да вечеряш с тях. Не, почакай! — спря го Джони и разгледа ръцете му. По цвят приличаха вече на останалата част от тялото, а кожата се втвърдяваше. Най-интересната промяна обаче беше удвоената им дебелина — колкото бедрата на Джони. Повечето мъртва кожа се беше смъкнала, а Джони обели и останалото. — Готово! Приятна вечеря! — подкани той Глупи.
За времето, за което момчето си приготви надве-натри нещо за хапване, Глупи погълна трепетликите и беше готов за изяде празната консерва за десерт. Вече се беше стъмнило и те потеглиха.
През втората нощ се случиха още по-малко събития. Постепенно се захлади, понеже се изкачваха. Скоро Джони включи батериите за отопление към дрехата си. След малко се затопли и му се приспа.
— Глупи, ако заспя, събуди ме, като се съмне.
— Добре, Джони.
За всеки случай Глупи прехвърли това нареждане на помощния си мозък. Студът не го безпокоеше, той не го усещаше, пък и регулираше телесната си температура по-успешно от Джони, по-успешно дори от термостата за отопление.
Джон Томас задрямваше и се сепваше, задрямваше и се сепваше. Тъкмо бе задрямал, когато Глупи го извика. Първите лъчи на слънцето вече докосваха далечните върхове. Джони приседна и започна да оглежда за място, където да спрат и да се скрият. Нямаха късмет — от едната страна се издигаше стръмен скат, а от другата висяха над дълбока и мрачна бездна. Минутите течаха, скоро стана съвсем светло и Джони изпадна в паника.
Нищо друго не оставаше, освен да се тътрузят напред.
Някъде далече мина стратолет. Джони чу гръмотевичния тътен, но не видя машината. Можеше само да се надява, че не е от преследвачите им. Няколко мига по-късно, като се оглеждаше, Джони откри някъде зад тях малко петънце. Надяваше се, че е орел.
Много скоро се принуди да признае, че петънцето всъщност е човек с летателен апарат на гърба.