— Спирай, Глупи! Прислони се до ската! Чудесна мишена си!
— Какво е мишена, Джони?
— Млъквай и прави каквото ти казвам!
Глупи млъкна и го послуша. Джон Томас се плъзна напред и се скри зад главата му, направи се на невидим и изчака човекът да отмине.
Но човекът не отмина, а се спусна надолу с все сила в един познат стил, след което се приготви за кацане. Джони въздъхна с облекчение, когато на мястото, което току-що бяха напуснали, кацна Бети Сорънсън. Тя извика: „Здрасти, Глупи!“, след което се обърна към Джони, сложи ръце на кръста си и каза:
— Я се виж, хубостник такъв! Как можа да избягаш, без да ми се обадиш!
— Ами… Щях да го направя… Честна дума. Но нямаше как… Извинявай!
Свирепото изражение изчезна от лицето на Бети и тя се усмихна.
— Нищо. Накара ме да си мисля по-хубави неща за тебе, отколкото в последно време. Поне направи нещо! Джони, боях се, че и ти си като Глупи, че всеки може да те води за носа както си поиска.
Джон Томас реши да не спори. Много се радваше, че я вижда, и не можеше да й се обиди.
— Все едно. А как успя да ни откриеш?
— Как ли? Глупчо, от две нощи и един ден не си в града, но за човек, който лети, не си се отдалечил много. Наивно се надяваш, че може и да не бъдеш открит.
— Да, но откъде знаеше в каква посока да ни търсиш?
Бети сви рамене.
— Старото правило: влизаш в ролята на муле и мислиш къде би отишло едно муле. Знаех си, че ще тръгнеш по този път, така че реших да проверя, като летя и оглеждам. И ако не искаш да ви заловят в следващите няколко минути, по-добре да се изпаряваме оттук и да си осигурим прикритие. Хайде! Глупи, старче, пали мотора!
Бети протегна ръка и Джони се качи. Шествието потегли.
— Исках да се махнем от пътя — припряно й обясни Джони, — но не открих подходящо място.
— Ясно. Е, дръжте се, понеже зад този завой са водопадите Адам и Ева и ще можем да се махнем от пътя малко по-нататък.
— А, до тях ли сме стигнали?
— Да.
Бети се наведе напред, като направи безуспешен опит да види какво има зад отрупаните в далечината скали. В този миг за пръв път забеляза ръцете на Глупи и се вкопчи в Джон Томас.
— Джони! Глупи е нападнат от боа!
— Какво? Глупости. Това е дясната му ръка.
— Дясната му какво? Джони, ти не си добре.
— Успокой се и не се вкопчвай в мене. Казах „ръка“. Туморите се превърнаха в ръце.
— Туморите… в ръце?! — Бети въздъхна. — Станах рано и не успях да закуся… Не съм подготвена за изненади. Е, кажи на Глупи да спре. Искам да го разгледам.
— Ама нали щяхме да се крием?
— О, вярно, прав си. Обикновено излизаш прав, Джони, но със закъснение от две-три седмици.
— Не прекалявай. Ето ги и водопадите.
Отминаха водопадите, след което стигнаха до края на каньона.
Джон Томас свърна от пътя още при първата възможност — на място, наподобяващо лагера им отпреди два дни. Почувствува се много по-добре, щом успя отново да скрие Глупи в гъста гора. Докато той приготвяше закуската, Бети разгледа чисто новите ръце на Глупи.
— Глупи, защо не каза на мама за това?! — с укор в гласа рече тя.
— Не ме попита — оправда се Глупи.
— Винаги си намираш оправдание. Е, какво можеш да правиш с ръцете си?
— Мога да хвърлям камъни. Джони, мога ли да го направя?
— Не! — побърза да го спре Джони. — Бети, с мляко ли искаш кафето?
— Не го разреждай — отвърна тя разсеяно и продължи да оглежда крайниците на Глупи. В главата й се въртеше някакво понятие, свързано с наличието на ръце, но така и не се сети за какво ставаше дума. Това я ядоса, понеже очакваше мозъкът й да работи равномерно и точно като калкулатор, без глупави изненади. Както и да е. Най-напред — закуската.
След като дадоха мръсните чинии на Глупи да ги изяде. Бети се облегна назад и каза на Джон Томас:
— Трудно дете, имаш ли представа каква каша забърка?
— Ами… Сигурно Драйзър бълва змии и гущери.
— Правилно, точно така. Но не само той бълва, има и други.
— Господин Пъркинс ли?
— Позна. Продължавай нататък.
— И мама, разбира се.
— Разбира се. Тя ту плаче за изчезналата си рожба, ту заявява, че ти не си й син.
— Да, представям си — съгласи се Джони, но му стана неловко. — Е, все ми е едно. Знаех, че ще ги вбеся. Но нямаше как.
— Разбира се, че е нямало как, скъпи Смотаняко, макар че си го направил внимателно като хипопотам. Но не тях имах предвид. Джони, в Джорджия има едно градче, което се казва Ейдриън. Прекалено малко е, за да има собствена полицейска служба, имат си само главен полицай. Случайно да знаеш името му?
— Моля? Откъде да го знам?
— Лоша работа. Доколкото успях да установя, това ченге е единственото, дето не е тръгнало да те издирва, и тъкмо по тези причини се появих. Макар че ти, непрокопсанико, избяга, без дори да ме предупредиш!