— Не, ще се предадеш. Ще те хванат, докато правиш любителски проучвания за уранови залежи… Ще ти донеса радиационен брояч. Няма да знаеш къде е Глупи. Целунал си го за сбогом и си го пуснал на свобода, а после си отишъл в рудника, за да забравиш тъгата си. Ще трябва да бъдеш убедителен… И не им позволявай да използуват детектор на лъжата!
— Да, но… Виж какво, Шампионке, има ли смисъл? Глупи не може да стои вечно в парника.
— Трябва да спечелим време. Те се канят да убият Глупи още щом го видят, и ще го направят. Няма да им го показваме пред очите, докато не променим положението.
— Сигурно щеше да е по-добре, ако бях довел докрай сделката с музея — каза с нещастен глас Джон Томас.
— Не! Инстинктите ти са наред, Джони, макар че умът ти е колкото на гъска. Ей, чакай, спомняш ли си прецедента от съзвездието Лебед?
— Прецедента от Лебед ли? Не го ли учихме в основния курс, в Обичаи на цивилизациите?
— Да. Хайде, кажи го.
— Какво, това да не е изпит по средата на семестъра? — попита Джон Томас, намръщи се и се замисли. — „Същества, притежаващи реч и функциониращи горни крайници, се смятат за разумни и следователно им се полагат човешки права, освен ако не се докаже убедително липсата на разум“ — цитира Джони и се изправи. — Ха! Та те не могат да убият Глупи! Глупи има ръце!
ГЛАВА XI
„МНОГО Е КЪСНО, ДЖОНИ!“
— Внимавай със скоростта — предупреди го Бети. — Спомняш ли си стария виц за човека, чийто адвокат го уверявал, че „за това не могат да го тикнат в затвора“?
— За какво „това“?
— Няма значение. А клиентът отвърнал: „Но, господин адвокат, та аз ви се обаждам от затвора!“ Работата е там, че прецедентът от Лебед е само теория. Ще трябва да крием Глупи, докато не накараме съда да промени решението си.
— Ами… Сигурно имаш право.
— Винаги имам право — с достойнство заяви Бети. — Джони, умирам от жажда, при напрегнато мислене човек се обезводнява. Донесе ли вода от поточето?
— Не.
— Имаш ли кофа?
— Има някъде — отвърна Джони, порови се в джобовете си и измъкна кофата. Наду я, докато почти се опъна, и каза: — Отивам за вода.
— Не, дай кофата на мене. Искам да се поразтъпча.
— Гледай за стратолети!
— Взело яйцето да учи кокошката! — каза Бети, грабна кофата и заслиза по склона, като се движеше под прикритието на дърветата, докато не стигна брега. Джони наблюдаваше изящната й фигурка, осветявана от прокраднали се лъчи, като статуя в катедрала, и си мислеше колко е красива Бети… Умна почти като мъж, пък и красива… Само да не се държеше властно като всички жени, Шампионката нямаше грешка.
Бети се върна, понесла внимателно пластмасовата кофа.
— Заповядай! — предложи му я тя.
— Първо пий ти.
— Пих от поточето.
— Добре тогава.
И Джони се напи до насита.
— Знаеш ли, Бети, ако не ти бяха криви краката, щеше да си направо хубавичка.
— На кого били криви краката?!
— Е, и лицето ти малко… — продължи любезно Джони. — Но като оставим настрани тези два недостатъка, ти не…
Джони не успя да довърши мисълта си. Момичето се стрелна и заби юмрук в корема му. Водата се разля отпред по дрехите на Джони, като напръска и Бети. Боричкаха се, докато той успя да хване дясната й ръка и я изви зад гърба, така че Бети не можеше да мръдне.
— Кажи: „Предавам се!“ — посъветва я той.
— Дяволите да те вземат, Джон Томас. Предавам се!
— И ще ми бъдеш роб до гроб?
— И ще ти бъда роб до гроб, ако първо не те вкарам в гроба. Пусни ме!
— Добре.
Джони се изправи. Бети се претърколи и приседна, погледна го и се разсмя. И двамата бяха мръсни, изподрани и дори натъртени, но се чувствуваха отлично. Глупи бе наблюдавал как игриво се боричкаха, но не се притесни, понеже Джони и Бети никога не се караха сериозно. Само каза:
— Джони е мокър до кости.
— Прав си, Глупи. Човек може да се измокри от какво ли не — подхвърли Бети и огледа критично приятеля си. — Ако имах две щипки, щях да те простра на някой клон. За ушите, разбира се.
— Толкова е топло, че след пет минути ще сме сухи.
— Аз пък не съм мокра, костюмът за летене ме е предпазил. Ти обаче приличаш на спасено от удавяне коте.
— Много важно. — Джони легна по гръб, намери една борова игличка и взе да я дъвче. — Шампионке, това място е чудесно. Колко жалко, че ще трябва да отидем в рудника.
— Знаеш ли какво? Когато тая каша се оправи, преди да тръгнем на лекции, ще се върнем тук и ще останем няколко дни. Ще вземем и Глупи. Нали, Глупи?
— Готово! — съгласи се Глупи. — Ще ловя разни животни, ще хвърлям камъни. Кеф!
Джон Томас погледна укорно Бети.