— Защо правят това? — прошепна Вети.
— Стратолетът е на горската служба. Отрязват ни пътя.
— Но защо? Защо просто не приключат всичко веднага?
Бети се разтрепери и момчето я прегърна.
— Не зная, Шампионке. Този план не е мой.
Стратолетът затвори кръга, после се обърна с носа към тях и сякаш клекна на задни крака. С внимателния жест на хирург, който вади зъб, операторът насочи механизма, избра едно дърво, изкорени го и го метна встрани. Избра друго, след него — трето. Постепенно през гората беше преправена широка пътека, водеща до мястото, където чакаха те.
А и не им оставаше друго, освен да чакат. Лесничейският стратолет отстрани и последното дърво, което ги засланяше. Когато това стана, почувствуваха влиянието на разчистващото поле — залитнаха, а Глупи изпищя от ужас. Джон Томас се съвзе пръв и потупа звяра по хълбока.
— Дръж се, момчето ми. Джони е тук!
Помисли си, че могат да се отдръпнат от просеката, изникнала пред тях, но реши, че няма смисъл.
Дървосекачният кораб се оттегли и мястото му се зае от атакуващия стратолет. Той внезапно се спусна и кацна в края на браздата. Джони мъчително преглътна и каза:
— Приготви се, Глупи! Каквото и да се подаде от кораба, гледай да го улучиш!
— А на бас, че ще улуча, Джони! — каза Глупи, като протегна и двете си ръце, за да събере боеприпаси.
Но не успя да стигне до камъните. Джон Томас изпита чувството, че е потопен до гърди в невтвърден бетон. Бети отвори уста, а Глупи заскимля. После се чу пискливият му глас:
— Джони! Камъните са залепнали за земята!
Джон Томас направи усилие да говори.
— Няма нищо, момчето ми. Не се съпротивлявай. Просто стой и не мърдай. Бети, как си?
— Не ми достига въздух — простена тя.
— Безполезно е да правим каквото и да е. Пипнаха ни.
От стратолета излязоха осем фигури. Не приличаха на човешки, понеже целите бяха покрити с тежки метални ризници. На главите си имаха шлемове почти като маски за фехтовка и всеки носеше на гръб генератор, неутрализиращ полето. Крачеха към просеката уверено и открито, в редица по двама. Когато попаднаха в парализиращото поле, леко забавиха ход. Захвърчаха искри, а около главата на всеки се появи виолетово сияние. Въпреки това вървяха все напред.
Последните четирима носеха и огромен цилиндър от метална мрежа, горе-долу с размерите на човек. Крепяха го лесно във въздуха. Мъжът, който ги водеше, извика:
— Заобиколете отдалече звяра! Първо ще измъкнем хлапетата, а после ще се оправим с него.
Гласът му звучеше съвсем весело.
Отрядът стигна до странната група на тримата бегълци, като мина встрани, за да не се доближава до Глупи.
— Спокойно! Хванете и двамата! — извика водачът. Варелоподобната клетка взе да се спуска бавно над Бети и Джон Томас, докато накрая мъжът, който даваше заповедите, пъхна вътре ръка и дръпна някакъв лост. Тогава от клетката захвърчаха искри и тя докосна земята. На зачервеното лице на човека се разля усмивка.
— Добре е да те извадят от лепкавия сироп, нали? — каза той.
Джони го изгледа с омраза, брадичката му трепереше от гняв. Отговори с ругатня, докато разтриваше схванатите мускули на прасците си.
— Спокойно, спокойно! Няма защо да го преживяваш толкова! Ти ни принуди да го направим! — кротко каза офицерът и погледна Глупи. — Леле, боже! Само какъв голям звяр, а? Не бих искал да го срещна по неосветен път, ако не нося оръжие.
Джони усети, че сълзите се стичат по лицето му и че не може да ги спре.
— Какво чакате? — извика той треперливо, понеже не можеше да овладее гласа си. — Хайде, свършвайте!
— Моля?
— Глупи никога не е правил нещо от лошотия! Така че го убийте по-бързо, не си играйте с него на котка и мишка! — Тук Джони вече не издържа и се разхлипа, като захлупи лицето си с ръце. Бети го прегърна и също заплака.
Офицерът изглеждаше смутен.
— За какво говориш, синко? Не сме дошли, за да му навреждаме. Имаме заповед да го закараме читав, без една драскотина, дори ако за това бъде изложен на опасност животът на хората ми. Най-смахнатата заповед, която ми се е случвало да изпълнявам.
ГЛАВА XII
СТАВА ДУМА ЗА ПИДЖИ-УИДЖИ
Господин Кайку беше в добро настроение. Не усещаше закуската си като пареща буца в стомаха, не изпитваше нужда да си вземе от лекарствата в чекмеджето, нито се изкушаваше да извади проспектите за недвижими имоти. Тристранната конференция вървеше добре и марсианските делегати бяха започнали да говорят смислено. Без да обръща внимание на различните кехлибареножълти светлинки по бюрото, той си затананика старата песничка за Франки и Джони, които много се обичали и се заклели да си бъдат верни до гроб…