Имаше приятен баритон, но не вземаше добре извивките.
Най-хубавото беше, че тая глупава и объркана хрошианска история вече почти приключваше, и то без да има пострадали. Добрият стар доктор Фтамъл, изглежда, смяташе, че съществува известен шанс да се установят дипломатически отношения — дотолкова се бяха зарадвали чуждоземните, че се е намерила тяхната изчезнала хрошия.
Щом хрошиите са такава могъща раса, дипломатическите отношения се превръщаха в нещо съществено. Трябваше да станат съюзници, дори ако това отнемеше известно време… „Може пък и да се случи по-скоро — реши Кайку. — Само как подскачаха, като видяха Глупи… Като че бяха пред божество.“
Обръщайки поглед назад, господин Кайку разбираше колко очевидни са нещата, които всъщност го бяха объркали. Кой би помислил, че едно триглаво същество, голямо колкото половин къща, ще се сдобие с ръце едва когато порасне достатъчно, за да си служи с тях? Пък и защо тази хрошия бе толкова по-голяма от сънародниците си? Размерите й подведоха Гринбърг не по-малко от всичко останало. Интересен факт… Кайку щеше да накара някой ксенолог да го проучи.
Както и да е. Глупи вече беше на път за хрошианския кораб. Тя, Глупи, а не той… Без суетня, без разгласяване, и опасността отмина. Дали наистина можеха да изпарят Terra? По-добре, че въпросът не се изясни. Добрият край оправя всичко. И Кайку отново затананика.
Все още тананикаше, когато сигналната лампичка за спешна връзка взе да премигва и заместник-секретарят изпя последния стих в лицето на Гринбърг: „Верни до гроб!“, като веднага попита:
— Сергей, можеш ли да пееш тенорови партии?
— Защо се интересувате, шефе? Това, което чух, нямаше мелодия.
— Завистник такъв. Какво има, синко? Наред ли беше всичко с изпращането?
— Ами, шефе, има едно проблемче. С мене е и доктор Фтамъл. Може ли да ви посетим?
— За какво става дума?
— Почакайте да останем насаме. Да идем в някоя от заседателните зали?
— Елате в кабинета ми — мрачно каза Кайку.
Изключи връзката, дръпна чекмеджето и си извади хапче, но после го сложи настрани.
Гринбърг и медузоидът се появиха тутакси. Гринбърг се тръсна на едно кресло, сякаш бе изтощен, извади цигара, взе да рови из джобовете си и прибра цигарата. Кайку поздрави учтиво доктор Фтамъл, след което попита Гринбърг:
— Е?
— Глупи не замина.
— Моля?
— Глупи отказа да замине. Другите хрошии се щурат като мравки. Оставих бариерите спуснати и тази част от космодрума, която е около кораба им, е изолирана. Трябва да направим нещо.
— Защо? Тази промяна е неочаквана, но не виждам каква отговорност можем да имаме в случая. Защо Глупи отказва да се качи на кораба?
— Ами… — започна безпомощно Гринбърг и хвърли поглед на Фтамъл.
Рарджилианецът любезно се намеси.
— Позволете ми аз да обясня, сър. Хрошията отказва да се качи на кораба без своя питомец.
— Какъв питомец?
— Хлапето, шефе. Джон Томас Стюарт.
— Точно така — потвърди Фтамъл. — Хрошията твърди, че се занимавала с отглеждането на Джон Томас Стюартовци от дълго време и отказва да си замине за дома, ако не вземе своя Джон Томас със себе си. Каза го съвсем недвусмислено.
— Ясно — разбра най-после Кайку. — На по-прост език това означава, че момчето и хрошията са привързани един към друг. Това не е чудно, понеже са израсли заедно. Но Глупи ще трябва да се примири с раздялата, както трябваше да се примири и Джон Томас. Доколкото си спомням, той вдигна доста шум, но ние му казахме да млъква и го изпратихме у дома. Това ще трябва да направи и хрошията: кажете й да млъкне и ако се наложи, качете я със сила на тяхната совалка и я пратете на космическия кораб. Нали събратята й затова са тук?
Рарлжилианецът се обади;
— Позволете ми да обясня, сър, че като го казахте „на по-прост език“, вие не оценихте значението на станалото. Аз обсъдих въпроса с хрошията на собствения й език.
— Какво? Толкова бързо ли го е научила?
— Тя си го знае отдавна. Хрошиите, господин заместник-секретар, научават родния си език едва ли не още преди да се излюпят от яйцето. Би могло да се направи заключението, че това използуване на езика на едно почти инстинктивно равнище е причина… е може би единствената причина другите езици да им се виждат трудни и те никога да не се научават да ги използуват напълно. Тази хрошия говори вашия език не по-добре от едно четиригодишно земно дете, макар да е започнала, както разбрах, да го учи още преди едно ваше поколение. Но собствения си език тя владее до съвършенство. За жалост сам се уверих в това.