— Виждате ли?! Макар че се чудя как можете да споменавате крикета заедно с бейзбола… Все едно. След като не знаете коя е известната Бюла Мъргатройд, ще ви осведомя. Тя е майката на Пиджи-Уиджи, така да се каже.
— На Пиджи-Уиджи… — повтори Кайку.
— Сигурно се шегувате! Авторката на детските истории за Пиджи-Уиджи. Не си ли спомняте? „Пиджи-Уиджи на Луната“, „Пиджи-Уиджи отива на Марс“. „Пиджи-Уиджи и космическите пирати“.
— Боя се, че не си спомням.
— Трудно ми е да го повярвам. Но вие всъщност нямате деца, нали?
— Имам три деца.
Но господин Макклур продължи, без да го чуе.
— Сега е направила видеопрограми с Пиджи-Уиджи, които са страхотни. Естествено главно за децата, но са толкова смешни, че и възрастните ги гледат. Разбирате ли, Пиджи-Уиджи е кукла, около стъпка висока. Лети със свистене през пространството, спасява хора, побеждава пирати и изобщо живее великолепно. Децата умират за нея. На края на всяка серия се появява госпожа Мъргатроид, двете с Пиджи-Уиджи ядат гълпони и си говорят. Обичате ли гълпони?
Господин Кайку потрепери.
— Не.
— Е, сигурно човек може и да се преструва, че ги яде. Обаче това е най-голямото предаване за храните, употребявани на закуска, и всички го гледат.
— Толкова ли е важно кой какво яде?
— Дали е важно? Човече, знаете ли колко хора закусват всяка сутрин?
— Не. Не вярвам да са много. Съжалявам, че днес закусих.
Господин Макклур погледна часовника си.
— Ще трябва да побързаме. Техниците подготвят апаратурата. Госпожа Мъргатроид те бъде тук всеки момент.
— Какви техници?
— Не ви ли казах? Госпожа Мъргатроид ще ни интервюира. Ще държи на скута си Пиджи-Уиджи, която също ще вземе участие. После ще включат записа в предаването. Чудесна реклама за Департамента.
— Не съм съгласен!
— Моля? Господин Кайку, правилно ли ви разбрах?
— Господин секретар — каза припряно Кайку, — не ми е възможно да направя това. Страдам от сценична треска.
— Какво? Ама че абсурд! Помогнахте ми да открия Тристранната конференция. Говорихте без бележки половин час.
— Това беше друго. Разговор по същество с професионалисти.
Секретарят се намръщи.
— Не ми е приятно да настоявам, щом наистина ви действува на нервите. Но госпожа Мъргатройд специално пита за вас. Нали разбирате… — Господин Макклур изглеждаше леко притеснен. — Пиджи-Уиджи проповядва расова търпимост и тям подобни. Всички са братя по дух… Ония работи, дето насърчаваме. Е?
— Съжалявам — твърдо отказа господин Кайку.
— Какво говорите? Нима искате да ви насиля?
— Господин секретар — тихо отговори Кайку, — можете да проверите, че изискванията към моя пост не включват да бъда актьор по стереовизията. Ако издадете писмена заповед, ще я препратя за мнение на правния отдел, след което ще получите официалния ми отговор.
Господин Макклур отново се намръщи.
— Хенри, знам, че можете да бъдете упорит като муле. Чудя се само как сте се издигнали дотук.
Господин Кайку не отговори. Макклур продължи:
— Няма да позволя да ми тикате под носа правилника, и аз съм старо куче. Макар, да си призная, не вярвах, че ще ми погодите такъв номер.
— Съжалявам, сър. Наистина.
— И аз съжалявам. Ще се опитам да ви убедя, че това е важно за Департамента, независимо дали на един служител може да му се нареди да участвува, или не. Разбирате ли, Бюла Мъргатройд е силата, която стои зад дружеството „Приятели на Глупи“. Така че…
— „Приятели на Глупи“ ли?
— Знаех, че ще промените мнението си. В крайна сметка тъкмо вие оправихте цялата бърканица. Ето защо…
— За бога, кои са тези „Приятели на Глупи“?
— Как кои? Та вие уредихте първата среща с тях. Ако обаче не се беше случило да обядвам с Уес Робинс, щяхме да изпуснем влака.
— Спомням си някаква докладна, съвсем обикновено нещо.
— Госпожа Мъргатройд не е „съвсем обикновено нещо“. Това се опитвам да ви обясня! Вашите момчета от отдел „Връзки с обществеността“ губят контакт с хората. С ваше позволение ще ви кажа, че именно затова досега не сте стигнали върха.
— Този въпрос ни най-малко не ме вълнува — кротко се обади господин Кайку.
— Моля? — Секретарят сякаш леко се смути. — Искам да кажа, че това място е за хора като мене — политици, излезли от недрата на народа, които усещат пулса на времето… Макар да си признавам, че ми липсва вашата специалната подготовка. Разбирате ли?
— Всеки с таланта си, сър. Работа има и за двамата. Моля, продължете. Може би в този случай наистина съм изпуснал влака. Докладната за дружеството „Приятели на Глупи“ сигурно е минала през мене още когато името ми е било непознато.