— Възможно е. Не ви укорявах за небрежна работа, Хенри. Факт е, че работите твърде много, като че Вселената ще спре да тиктака, ако не я навивате. Работата с „Приятели на Глупи“ е такава… Нали се намесихме в някакъв глупав случай на запад, знаете това, тогава изпратихте един от вашите хора. А случаят се оказа хрошианската Глупи. Решението на съда… нашето решение, може да се каже, беше звярът да бъде унищожен. Между другото, Хенри, наложихте ли наказание на виновния?
— Не, сър.
— Защо се бавите?
— Няма да го накажа. Предвид на тогавашните обстоятелства той не е сгрешил.
— Според мене не е така. По-добре изпратете материалите по случая в моя кабинет. Искам сам да преценя.
— Сър — кротко каза господин Кайку, — нима възнамерявате да застанете против мене и да му наложите служебно наказание?
— Моля? Искам просто да преразгледам въпроса.
— Защото, ако го направите, сър, ще си подам оставката още сега. Повече няма да мога да ви бъда полезен.
— Какво? Хенри, държите се отвратително — каза Макклур и забарабани с пръсти върху бюрото. — По дяволите, човече, нека бъдем искрени един към друг. Зная, че вие, професионалистите, можете да отровите живота на човека, който заема даден висок пост, стига да си го наумите… Не съм от вчера в политиката. Но докато аз дърпам конците, искам да има ред. Не е ли мое право?
— Да… Ваше право е.
— И отговорността е моя. Може и да не грешите по отношение на своя човек, който и да е той. Обикновено не грешите. Но моя е отговорността да преразгледам въпросите, когато сметна за необходимо. При все това няма причини да си подавате оставката, защото може и да не анулирам решението ви. Но тъй като проявихте упорство, ако установя, че е необходимо да го анулирам, ще ви помоля да си подадете оставката. Дотогава обаче ще си изпълнявате задълженията. Справедливо, нали?
— Да, така е. Господин секретар, говорих малко прибързано. Материалите ще бъдат върху бюрото ви.
— Като поразмислих, не си струва труда да ги пращате. Щом се застъпвате за свой любимец…
— Нямам любимци, господин Макклур. Всички са ми безразлични, никой не ми харесва.
— Понякога си мисля, че и себе си мразите. Докъде бяхме стигнали? А, да. Когато направихме страхотния гаф с хрошията, госпожа Мъргатройд видя случай да стори добрина. Е, предполагам, че всъщност е искала да пораздвижи програмата си, но това е без значение. Тутакси Пиджи-Унджи започна да разказва на малките си приятели за това ужасно нещо, помоли всички да й пишат и да станат членове на „Приятели на Глупи“. Получи повече от три милиона отговора още в първите двайсет и четири часа. Сега вече половината деца от нашия континент и кой знае колко още другаде са „приятели на Глупи“ и са се заклели да го защитят от преследване.
— Да я защитят — поправи го Кайку.
— Моля?
— Извинете. Сигурно нито едно от местоименията не е на място. При хрошиите има шест пола. Глупи може да се нарича и „тя“ и „той“… Всъщност имаме нужда от нови думи. Но това няма значение.
— Поне за мене няма — съгласи се Макклур. — Но ако наистина бяхме уморили Глупи, мисля, че децата щяха да направят революция. Не се шегувам. Да не говорим за възрастните почитатели на Пиджи-Уиджи. Но и при сегашното положение Департаментът е леко дискредитиран. А Бюла Мъргатройд иска да се споразумеем и да ни помогне. Ще ни интервюира, аз ще отговоря на общите въпроси, а вие ще ме подкрепите в подробностите — все за това, как Департаментът се грижи да защитава правата на своите извънземни приятели и как всеки трябва да проявява търпимост. Известните приказки. После Пиджи-Уиджи ще ви попита какво е станало с Глупи, а вие ще разправите на децата, че Глупи се с оказал „предрешен“ принц или принцеса и си е заминал за своя дом в небето. Ще стане страхотно — каза Макклур и добави: — Нищо повече не се иска от вас. Ще сложат кадри с Глупи, който влиза в хрошианския кораб и изчуруликва „Довиждане!“. След това всеки ще си изяде купичката с гълпони. Не се безпокойте, ще се погрижа вашата да бъде празна! После Пиджи-Уиджи ще изпее песента на „Небесния скитник“ и край. Ще ви отнеме не повече от двайсет минути, а ще бъде от голяма полза за Департамента.
— Не съм съгласен.
— Вижте какво, Хенри… Е, добре, дори няма да се преструвате, че ядете.
— Повтарям, не съм съгласен.
— Хенри, вие сте невъзможен. Не смятате ли, че е наше задължение да помогнем, за да се научат децата да схващат каква отговорност носят и да си изграждат правилно отношение в този съвременен век, векът на Общността на цивилизациите?