Господин Кайку си помисли: „Страхувах се, че тъкмо това ще направите!“, но на глас каза:
— Ами ако излезеше, че вместо да взривим кораба им, те взривят нас?
— Какво? Това е абсурдно!
— Господин секретар, единственото, на което ме научи четиридесетгодишният ми опит, е, че когато човек се занимава с извънземни, нищо не е абсурдно.
— По дя… Хенри, наистина ли сте повярвали, че могат да ни съсипят? Просто сте се уплашили — каза Макклур и се вгледа в лицето на Кайку. — Да не ми спестявате нещо? Да не разполагате с доказателства, че могат да изпълнят абсурдната си заплаха?
— Не, сър.
— Тогава?
— Господин Макклур, преди не повече от триста години в родната ми страна живеело едно много храбро племе. Една малка група европейци имала определено искане към тях, наричали го „данък“. Вождът бил смел и разполагал с голям брой добре обучени воини. Знаели, че чуждоземните имат пушки, но и те самите имали няколко пушки. Разчитали обаче главно на численото превъзходство и на безстрашието си. Обмислили плана си и причакали неприятеля в един затворен каньон. Смятали, че са успели.
— И какво?
— Не били чували за картечници. Узнали за съществуването им по един необратим начин, защото били храбри и продължили да прииждат. Племето е унищожено, никой не оцелял.
— Ако се опитвате да ме стреснете… Но както и да е. Все още не сте ми представили доказателства. В крайна сметка ние не сме невежо дивашко племе. Сравнението е несполучливо.
— Може би. Но при все че картечниците откриват нова ера, те са представлявали само леко усъвършенствуване на пушките. Ние разполагаме с оръжие, пред което картечниците изглеждат като ножчета, с които си играят момченца. Обаче независимо от всичко…
— Вие предполагате, че хрошиите имат оръжие, пред което най-съвършените ни военни постижения биха послужили не повече от сопи? Честно казано, не ми се ще да ви повярвам и аз не ви вярвам. Във Вселената няма по-мощни сили от силите, скрити в ядрото на атома. И вие го знаете, и аз го зная. Ние сме ги овладели, няма съмнение, че и те са ги овладели, само че в момента превъзхождаме числено хрошиите с цели милиони, пък и сме на своя територия.
— Такива са били и съображенията на вожда.
— Моля? Не, не е същото.
— Нищо не се повтаря — уморено каза господин Кайку. — Нямах предвид магически оръжия извън представите на нашите физици, просто си мислех дали е възможно усъвършенствуването на сегашните оръжия… Дали няма някаква възможност, която вече се е появила теоретично… Естествено не съм осведомен. Нищо не разбирам от тия работи.
— Аз също, но ме уверяваха, че… Вижте какво, Хенри, веднага ще наредя на полицията да вземе мерки.
— Добре, сър.
— Е? Стоите си тук с безизразно лице и само повтаряте „Добре, сър!“, понеже не сте осведомен, така ли? Тогава защо да не го направя?
— Не изразявах несъгласие с вас, сър. Как искате да се свържете, по секретната линия ли? Или командирът на базата да се явя тук лично?
— Хенри, несъмнено и на седемнайсетте планети няма по-голям досадник от вас. Попитах ви защо да не го направя!
— Не виждам причини за обратното, сър. Мога само да кажа, че не ви го препоръчвам.
— И защо?
— Защото не съм осведомен. Защото се страхувам от извънземното същество, което може да е по-боязливо и от мене или пък да е подведено в погрешна посока от нещо, изглеждащо ни едва ли не като страхопочитание, породено от предразсъдъци. И понеже не съм осведомен, не се реших да играя на руска рулетка и да заложа сигурността на планетата ни. Реших да се боря със слово, доколкото е възможно. Искате ли да съобщите нарежданията си, сър? Или ще оставите аз да се погрижа за подробностите?
— Престанете да ме дразните — каза Макклур с почервеняло лице и сърдито изгледа заместник-секретаря. — Сигурно следващото, с което ще ми излезете, ще е заплахата да си подадете оставката.
Каику скъперническн се усмихна.
— Господин Макклур, никога не си позволявам да си подавам оставката два пъти в един и същи ден. Не, ще почакам, докато приключи акцията. После, ако и двамата сме живи, ще се окаже, че съм преценил погрешно един твърде важен въпрос и подаването на оставката ми ще стане наложително. Мога ли да добавя, сър, че се надявам да сте прав? Много повече бих предпочел да живея кротко на стари години, отколкото преценката ми да се окаже вярна, но посмъртно. — Макклур отвори уста, но не проговори. Кайку тихичко продължи: — Мога ли да ви направя предложение в съответствие с длъжността, която заемам?