— Какво? Разбира се. Това е ваш законен дълг. Говорете!
— Мога ли да настоявам нападението да започне през следващите няколко минути? С бързина можем и да постигнем нещо, докато протакането ще ни погуби. Астробюрото може да ни съобщи данните за орбитата на вражеския кораб — каза Кайку и се наведе над уредбата.
Още преди да докосне апарата, от него се чу глас.
— Шефе? Говори Мърти. Положих всички усилия, но тя…
— Кажи й, че не мога да я приема.
— Моля?
— Кажи го малко по-любезно. Знаеш как. А сега млъквай и повече не ме безпокой.
— Добре, сър.
Господин Кайку се обади в астробюрото.
— Главния специалист по балистика. Ако може, веднага. А, Картиър, изолирай връзката. В моя край е изолирана. И я засекрети. Добре. Искам да знам тактическите данни на…
Макклур се пресегна и прекъсна връзката.
— Печелите — каза свирепо той. — Надхитрихте ме.
— Не съм хитрувал, сър.
— Добре, добре. Убедихте ме, че сте умна глава. И аз като вас не мога да рискувам сляпо живота на пет милиарда души. Какво искате, на колене ли да падна?
— Не, сър. Но изпитвам голямо облекчение. Благодаря ви.
— Значи изпитвате облекчение? Ами аз? Я ми обяснете как ще разиграете плана си! Още ми е в мъгла.
— Дадено, господин секретар. Първо, вече изпратих да доведат младия Стюарт.
— Младия Стюарт ли? Защо?
— За да го обработя да приеме предложението. Искам да имам съгласието му.
Секретарят сякаш не вярваше на ушите си.
— Да смятам ли, господин Кайку, че след като сте отхвърлили ултиматума им, възнамерявате да капитулирате?
— Не бих го описал със същите думи.
— Не ме интересува с какви дипломатически увъртания ще го опишете. Няма да им предадем момчето. Не пожелах да рискувам сляпо, но това вече е друга работа. Няма да им предам едно човешко същество, какъвто и натиск да окажат. И ви уверявам, че Съветът ще се съгласи с мене. Съществува нещо, наречено човешко достойнство. Трябва да добавя, че съм изненадан и… отвратен.
— Мога ли да продължа, сър?
— Е, продължавайте. Довършете каквото имате да кажете.
— И през ум не ми е минавало да им предавам момчето. Отдавна в дипломатическата наука примирието е загубена кауза. Ако смятах да пожертвувам момчето, щях да приветствувам отвращението ви. Но сега то не ме вълнува.
— Но нали казахте…
— Моля ви, сър, помня какво казах. Изпратих да доведат момчето, за да уточня какви са желанията му. По това, което съм чувал за него, не е изключено да иска да замине, дори да гори от нетърпение.
Макклур поклати глава.
— Не можем да позволим подобно нещо, дори ако момчето е достатъчно побъркано, за да го направи. Все едно да предложиш отрова на бебе. Да отиде на деветстотин светлинни години от другите човешки същества?!
— Картината съвсем не е такава, сър. Ако получа неговото съгласие, мога да запазя този факт за себе си по време на преговорите. Да скрия асото за накрая. Има много точки за обсъждане.
— Например?
— Науката им. Търговията им. Цяла неизвестна област от Вселената. Не могат да се предвидят ясно всички възможности.
Макклур се размърда неспокойно.
— Не съм сигурен дали все пак атаката не е необходимост. Ако хората държат на себе си, трябва да поемат рискове. Да се подмазваме на тая напаст, дето ни заплашва… Нещо не ми харесва.
— Господин секретар, ако планът ми не успее или пък впоследствие не го одобрите, тогава ще се присъединя към вас и ще крещим предизвикателства до небесата. А сега трябва да се пазарим по мъжки.
— Добре… Продължавайте нататък. Разкажете ми всичко докрай.
ГЛАВА ХIII
„НЕ, ГОСПОДИН СЕКРЕТАР!“
Съпругата на Кайку го остави да спи до късно на следващата сутрин. Тя правеше това от време на време, понеже преценяваше, че нито едно критично положение не е достатъчно важно, за да буди Кайку, когато той има нужда от почивка. Като влезе в кабинета си, Кайку завари там Уесли Робинс, специалния помощник-секретар за връзка с обществеността, заспал на стола му. Робинс не беше дипломат, нямаше и такива амбиции, а и не правеше опит да се държи дипломатично.
— Добро утро, Уес — поздрави го предпазливо Кайку.
— Какво му е доброто? — каза Робинс и подхвърли на заместник-секретаря един брой от „Зонални вести“. — Чете ли го?
— Не — призна Кайку и разгърна вестника.
— От двайсет и три години имам вземане-даване с журналистите, за да ми спукат накрая гьона на собствен терен!
Господин Кайку прочете:
Главна свободна зона, 12 септември (съобщение на „Галактическа преса“).