— Добре сте го скроили вие двамата — рече той с горчивина в гласа. — Ами ако ви кажа да вървите по дяволите?
Робинс се прозина.
— Повярвай ми, това няма да промени нищо. След като администрацията се сгромоляса, новият генерален секретар ще повика Хенри да се върне на работа, на твоето място ще поставят сигурен човек и Хенри ще продължи да се надлъгва с хрошиите. Вероятно ще бъдат изгубени не повече от три дни. А може и по-малко. По-трудно ще ни бъде да те представим за ангел, но бихме предпочели да не те мъчим повече. Прав ли съм. Хенри?
— Така ще е по-добре. Не си струва да го насаждаме на пачи яйца.
Макклур прехапа устни.
— Трябва да си помисля.
— Чудесно! Ще остана да те почакам. Хенри, няма ли да идеш да работиш? Ловя се на бас, че фокусническото ти бюро е грейнало от лампички като коледно дръвче!
— Тръгвам — каза господин Кайку и излезе от стаята.
Бюрото му наистина напомняше за празнични фойерверки: мигаха три червени светлинки и десетина кехлибареножълти. Кайку разчисти спешните въпроси, приключи набързо по-дребните и започна да се бори с купчината от пневмопощата. Подписваше, без да се безпокои от мисълта дали подписът му все още е валиден.
Тъкмо потвърди отказа за паспорт на един много известен лектор (последния път, когато напусна Земята, този идиот се беше вмъкнал тайно в един храм, за да прави снимки), когато влезе Робинс и хвърли един лист на бюрото му.
— Оставката на Макклур. По-добре веднага върви при генералния секретар.
— Ще ида — каза Кайку и взе листа.
— Не исках да бъдеш там, когато му извивам ръката. По-трудно е човек да се признае за победен в присъствието на свидетели. Нали разбираш?
— Разбирам.
— Наложи се да му припомня времето, когато го прикрихме при съглашението с Кондор.
— Много жалко.
— Напразно рониш сълзи. Крайно време беше. А сега отивам да напиша речта, която ще държи пред Съвета. След това ще потърся юнаците, пред които е говорил снощи, и ще ги помоля за благото на скъпата стара родна планета да държат правилна линия, когато разработват темата по-нататък. Това няма да им хареса.
— Сигурно.
— Но ще ме послушат. Ние, земните жители, трябва да бъдем единни, понеже сме малцинство.
— И аз винаги съм си го мислил, Уес.
— Радвам се. Не му споменах само едно нещо.
— Да?
— Не му припомних, че името на момчето е Джон Томас Стюарт. Като се има предвид този факт, смятам, че Марсианската общност нямаше да бие отбой. Пък и Съветът в крайна сметка можеше да подкрепи Мак и тогава щяхме да разберем със сигурност дали хрошианските страшилища са способни да извършат това, за което говорят.
Кайку кимна.
— И аз си го мислех. Но реших, че не е време да го казвам.
— Правилно. Има толкова прекрасни мигове, в които човек да си държи устата затворена! Защо се усмихваш?
— Помислих си — обясни господин Кайку — колко е хубаво, че хрошиите не следят нашата преса!
ГЛАВА XIV
„СЪДБА ЛИ? ДРЪН-ДРЪН!“
Госпожа Стюарт обаче следеше пресата. Понеже Гринбърг не беше упълномощен да я осведоми какво става, той изпадна в голямо затруднение, докато я убеди да го придружи до Главната свободна зона, като вземе и сина си. Все пак успя да я убеди и тя се съгласи да тръгнат на следващата сутрин.
Когато на сутринта Гринбърг отиде у тях, за да ги вземе, оказа се, че е станал persona non grata11. Госпожа Стюарт, заприличала на разярен бик, просто му тикна вестника в ръцете. Той бегло го погледна.
— Какво има? Прегледах го в хотела. Глупости, разбира се.
— И аз се опитвах да й го обясня — намуси се Джон Томас, — но тя не чува.
— Джон Томас, ти да мълчиш! Е, господин Гринбърг? Какво можете да кажете за свое оправдание?
Гринбърг нямаше готов отговор. Беше се опитал да се свърже с господин Кайку веднага щом прочете новините, но Милдред му съобщи, че шефът и Робинс са при секретаря и са й наредили да не ги безпокои. Гринбърг каза, че ще се обади по-късно, като с притеснение си помисли, че сигурно не само той го е закъсал.
— Госпожо Стюарт, не може да не знаете, че вестниците често изопачават фактите. За никакви заложници не е ставало дума, пък и…
— Как можете да го твърдите, след като тук пише черно на бяло! Това е интервю със секретаря по Космическите въпроси. Кой е по-осведомен? Вие или секретарят?
Гринбърг имаше готово мнение, но не посмя да го сподели.
— Моля ви, госпожо Стюарт! Вестникарските материали не бива да се приемат за чиста монета. Този сензационен репортаж няма нищо общо със случая. Аз само искам съгласието ви да ме придружите до Свободната зона и да поговорите спокойно със заместник-секретаря.