— Няма да стане! Щом заместник-секретарят иска да ме види, той да дойде тук!
— Мадам, той би дошъл, ако беше необходимо. Господин Кайку е старомоден, благовъзпитан и не би накарал една дама да отиде при него, ако не беше притиснат от задължения в интерес на обществото. Нали знаете, че в момента се провежда междупланетна конференция?
Госпожа Стюарт отговори самодоволно:
— Моят принцип е да не се интересувам от политика.
Гринбърг въздъхна.
— На някои от нас им се налага обратното. Господин Кайку е възпрепятствуван да дойде днес заради конференцията. Надявахме се, че вие, като частно лице, ще можете да отидете при него.
— Господин Гринбърг, дадох съгласието си с нежелание. Сега установявам, че сте ме лъгали. Откъде да бъда сигурна, че това не е номер? Че не сте замислили да предадете сина ми на тези чудовища?
— Мадам, давам ви честната си дума на служител от Федерацията, че…
— Не си правете труда, господин Гринбърг. А сега, с ваше позволение…
— Госпожо Стюарт, умолявам ви! Да можехте само да…
— Господин Гринбърг, не ме принуждавайте да се държа грубо с един гост. Нямам какво повече да ви кажа.
Гринбърг стана. Огледа се с намерението да присъедини и момчето към спора, но Джон Томас тихичко беше излязъл. Тогава Гринбърг се върна в хотела и се приготви да се прибере в Свободната зона с неизпълнена мисия, защото прецени, че вместо да спори безполезно с госпожа Стюарт, по-добре ще е да й остави време да се успокои.
Накара шофьора на аеротаксито да го остави на покрива на хотела, за да избегне срещата с репортерите, но и там вече чакаше журналист, въоръжен с интервюфон.
— Минутка, господин пълномощник! Казвам се Хови. Ще споделите ли няколко думи за изявлението на секретаря Макклур?
— Нямам какво да кажа.
— Един вид, съгласен сте с него?
— Нямам какво да кажа.
— Тогава значи не сте съгласен?
— Отговорът ми е същият. При това бързам.
Гринбърг говореше истината — нямаше търпение да се прибере и да се обади в Департамента. По дяволите всичките блеснали в синьо галактики, какво ли се беше случило?
— Само миг, моля. Уествил има право на приоритет за местните събития. Искам да предложа репортаж преди главната пресслужба да изпрати тежката си артилерия, която да ме измести.
Гринбърг малко се отпусна. Нямаше смисъл да настройва враждебно пресата, пък и човекът си имаше своето основание. Сам знаеше какво е, когато изпратят някой по-старши, за да се справи с проблем, който си е бил твой.
— Добре. Но бъдете кратък, наистина бързам — съгласи се Гринбърг и си извади цигарите. — Имате ли огънче?
— Разбира се.
Запалиха и Хови продължи:
— Говори се, че бомбата, хвърлена от секретаря, е просто за димна завеса, а вие сте тук, за да приберете младия Стюарт и да го предадете на хрошиите. Какво ще кажете?
— Нямам… Не, не пишете, че съм отказвал да говоря. Цитирайте изявлението ми: нито един гражданин на Федерацията никога не е бил предаван, нито ще бъде предаван в бъдеще като заложник на която и да е чужда сила.
— Това официалната позиция ли е?
— Да — твърдо каза Гринбърг.
— Тогава какво правите тук? Разбрах, че се опитвате да отведете в Зоната младия Стюарт и майка му. Главната свободна зона всъщност не е част от Северноамериканския съюз, нали? Ако го отведете там, нашите местни и централни власти няма да могат да го защитят.
Гринбърг сърдито поклати глава.
— Всеки гражданин на Федерацията е у дома си в Свободната зона. Притежава същите права, които има и в родината си.
— А защо искате момчето да иде там?
Гринбърг излъга бързо и умело.
— Джон Томас Стюарт познава психологията на хрошиите повече от всяко друго човешко същество. Искаме да ни помогне в общуването с тях.
— Изглежда правдоподобно. Как ви харесва заглавието „Уествилско момче, наето за дипломатическа помощ“?
— Добре звучи — съгласи се Гринбърг. — Свършихте ли? Ужасно бързам.
— Готов съм — отговори Хови. — Мога да го разширя до две хиляди думи. Благодаря, господин пълномощник. До нови срещи!
Гринбърг слезе на етажа си и се заключи. Тръгна към видеофона, за да се обади в Департамента, но още щом докосна апарата, екранът светна. Появи се полицейският началник Драйзър.
— Господин пълномощник…
— Как сте, Драйзър?
— Доста добре, благодаря. Само че, господин Гринбърг, току-що ми се обади госпожа Стюарт…
— И какво?
Гринбърг изведнъж изпита съжаление, че няма някое от хапчетата на шефа си.
— Господин Гринбърг, винаги сме се старали да ви сътрудничим.