— Никога не съм изпитвала интерес кьм ксенобиологията, господин Кайку.
— И аз направих същата грешка, госпожо, Попитах: „От коя планета са?“ А плоските червеи са ни роднини, на Земята има много повече Euplanaria, отколкото хора. Те обаче имат една обща черта с хрошиите: и двата вида растат, когато приемат храна, смаляват се, когато гладуват, и изглежда, са безсмъртни, освен в извънредни случаи. Чудех се защо Глупи е толкова по-едър от останалите хрошии, а в това не се крие загадка. Просто сте го хранили прекалено много.
— Непрекъснато повтарях същото на Джон Томас!
— Не е беда. Вече го смаляват. Хрошиите, изглежда, не са се разсърдили, че едно от децата им е било откраднато, отвлечено или подмамено да замине… Знаели са, че Глупи е любопитен и склонен към приключения, отчасти заради програмирането му. Но наистина им е било необходимо да го върнат, затова го търсили година подир година, поели единствената следа, която била оставена: че Глупи сигурно е заминал с хора, дошли от Космоса. Знаели как са изглеждали посетителите им, но нямали представа от коя част на небето са се появили… Ние бихме се отказали, но хрошиите упорствували. В продължение на цял век те проверявали слухове, задавали въпроси и претърсвали чужди планети, но имам смътно чувство, че за тях това е било равно на няколко наши месеца. След време открили своята хрошия и сега не са нито благодарни, нито ядосани. Ние просто не им влизаме в сметката… Това щеше да е единственият ни контакт със славните хрошии, ако не беше изникнало леко усложнение: хрошията Глупи, вече пораснала, но все още млада, отказва да замине без своя приятел, чудовището… Говоря от хрошианска гледна точка. Това им се видяло ужасно, но нямало как да я заставят да тръгне насила. Само си представете какво горчиво разочарование са изживели… Сватбата, замислена още когато Цезар воювал с галите, вече била пред осъществяването си, всички останали генетични съставки били готови, достигнали зрялост, а Глупи отказва да се върне у дома! Не проявява никакъв интерес към съдбата си. Не забравяйте, че тази хрошия е твърде млада, нашите деца също не проявяват много отрано чувство за отговорност пред обществото. Както и да е, хрошията отказва да направи и крачка без Джон Томас Стюарт — каза Кайку и разпери ръце. — Нали разбирате в каква безизходица се намират?
Госпожа Стюарт стисна зъби.
— Съжалявам, но това не ме интересува.
— Права сте. Предполагам, че най-простото би било да оставим Глупи и той да си отиде у дома… У вас, искам да кажа, и…
— Какво? А, не!
— Мадам…
— Не можете да върнете звяра обратно! Няма да го позволя!
Господин Кайку погали брадичката си.
— Не ви разбирам, мадам. Това е домът на Глупи. Било е дом за хрошията много по-дълго време, отколкото за вас. Струва ми се, за около пет пъти по-дълго време. И ако не се лъжа, къщата не е ваша, а на сина ви. Прав ли съм?
— Това няма нищо общо с цялата работа! Не можете да ме натоварите с грижи за тоя звяр!
— Един съд може да реши, че думата има синът ви. Но защо да стигаме чак до там? Аз просто се опитвам да проумея защо се противопоставяте на нещо, което явно е изгодно за сина ви.
Госпожа Стюарт дишаше тежко и мълчеше. Кайку чакаше. Накрая тя каза:
— Господин заместник-секретар, заради Космоса изгубих съпруга си. Няма да допусна синът ми да поеме неговия път. Ще положа всички усилия Джони да остане на Земята.
Кайку тъжно поклати глава.
— Госпожо Стюарт, майката губи синовете си още от раждането им.
Тя извади кърпичка и избърса очите си.
— Няма да го пусна да броди по небето… Та той е още дете!
— Той е мъж, госпожо Стюарт. И по-млади от него са загивали в сражения.