Двамата телохранители се поздравиха, а Бети каза:
— Здрасти, Джони! Защо не си заедно с всички при големия пушек?
— Не ми разрешиха.
— И на мене — каза Бети и се огледа. — Къде е графинята?
— Излезе на покупки. Все още се държи с мене като че е глухоняма. Купи си седемнайсет шапки. Какво си направила с лицето си?!
Бети застана пред едно огледало.
— Харесва ли ти? Нарича се „Космически очертания“, последна дума на модата.
— Приличаш на болна от шарка зебра.
— Селяндур. Ед, на тебе ти харесва, нали?
Ед Кауен вдигна очи от квадратчетата на дъската и побърза да каже:
— Нищо не разбирам. Жена ми твърди, че нямам вкус.
— Като повечето мъже. Джони, ние с Майра дойдохме да ви поканим на разходка из града. Искате ли?
Отговори Кауен.
— Аз съм против, Майра.
— Идеята беше на Бети — оправда се госпожица Холц.
Джон Томас се обърна към Кауен.
— А защо не? Писна ми да играя на дама.
— Ами… Трябва да поддържам връзка със службата. Може да им потрябваш всеки миг.
— Пфу! Нали имаш портафон? — обади се Бети. — Поне Майра има.
Кауен поклати глава.
— По-добре да не рискуваме.
— Аз да не съм арестувана? — продължи Бети. — А Джони?
— Хм… И Джони не е. Това по-скоро е нещо като попечителство, заради сигурността му се прави.
— Тогава можеш да попечителстваш и ако Джони е другаде. Или да останеш тук и да си играеш сам на дама. Да вървим, Джони!
Кауен изгледа госпожица Холц, но тя бавно каза:
— Сигурно може, Ед. Нали ще бъдем с тях!
Кауен сви рамене и се изправи. Джони рече на Бети:
— Няма да се появя пред хора, докато си в тоя вид. Измий си лицето.
— Моля те, Джони! Рисуваха го цели два часа!
— И си дала за това от парите на данъкоплатците, нали?
— Е, да, обаче…
— Измий си лицето, иначе никъде няма да ходим. Не сте ли съгласна, госпожице Холц?
Като изключим обичайния грим, специалната оперативна служителка Холц имаше само едно изрисувано цвете на лявата буза.
— Бети няма нужда от това, още е млада — отговори дълбокомислено тя.
— О, какви пуритани сте и двамата! — с горчивина в гласа каза Бети, изплези се на Джон Томас и се вмъкна в банята. Когато излезе, лицето й бе порозовяло от търкане.
— Е, сега съм чисто гола. Да вървим!
Пред асансьора се сдърпаха отново. Този път спечели Ед Кауен. Качиха се на покрива да вземат аеротакси — щяха да разглеждат града от високо, вместо да ходят по улиците.
— Деца, в последните няколко дни вестниците бяха пълни със снимки и на двама ви. А в този град има повече смахнати, отколкото във вехтошарско магазинче. Не искам никакви произшествия!
— Ако не им бяхте позволили да ме изтормозят, никой нямаше да ме познае по лице!
— Но неговото лице щяха да познаят.
— Можехме и него да изрисуваме. Всяко мъжко лице може да се разхубави с грим!
Но все пак Бети влезе в асансьора и после взеха аеротакси.
— Накъде, шефе?
— Ами… Направете няколко кръга и ни покажете забележителностите. Включете брояча не за разстояние, а за време — каза Кауен.
— Ваша воля. Само че не мога да прелетя над Булеварда на Слънцата. Има парад или нещо такова.
— Знам.
— Вижте какво — намеси се Джони, — закарайте ни до космодрума.
— Не — сряза го Кауен. — Там не.
— Защо, Ед? Още не съм видял Глупи. Искам да го видя. Може да не е добре.
— Всичко друго, но не и това — каза му Кауен. — Корабът на хрошиите е извън сметката.
— Какво, не мога ли да го видя поне от въздуха?
— Не!
— Ама…
— Не му обръщай внимание — каза Бети на Джони. — Ще вземем друго такси. Имам пари. Довиждане, Ед!
— Вижте какво — оплака се пилотът, — мога да ви закарам и до Тимбукту, но не мога да вися над площадката за кацане. Полицаите не си поплюват.
— Карайте към космодрума — примири се Кауен.
Покриващото много акри пространство, определено за хрошиите, беше заобиколено с барикада с изключение на коридора, по който делегацията им бе стигнала до Булеварда на Слънцата, но дори там барикадата се свързваше с други, които се спускаха покрай авенюто чак до административните сгради. Вътре в ограденото място се виждаше апаратът, с който бяха кацнали хрошиите — тромав, грозен, голям почти колкото един земен космически кораб. Джони го гледеше и се чудеше как ли би се чувствувал на планетата Хрошиджъд. Тази мисъл го притесни — не защото се страхуваше, а защото още не беше съобщил на Бети, че заминава. Започна на няколко пъти, но все не излизаше както трябва. Реши, че след като самата Бети не говори по въпроса, значи не знае.