Оперативният служител първа степен Едуин Кауен гледаше момичето втренчено, докато в съзнанието му се заизнизва лентата на миналите служебни успехи и надеждите за бъдеще. Той обаче взе храбро решение почти мигновено и рязко нареди на пилота:
— Кацайте! Щом кацнете, ще отворите да излезем с хлапето!
Пилотът простена.
— Ще ми платите отгоре!
Но приземи аеротаксито толкова бързо, че машината се разтресе. Кауен веднага отвори и двамата с Джон Томас се изсипаха навън. Майра Холц се опита да задържи Бети, но не успя. Наложи й се да скочи, когато аеротаксито вече тръгна да излита.
— Джони! — изцвъртя Глупи, протегнал ръце в общоприетия жест за приветствие.
Джон Томас изтича до Звездния звяр.
— Глупи! Добре ли си?
— Разбира се! Защо да не съм добре? Здрасти, Бети!
— Здрасти, Глупи!
— Обаче съм гладен — добави замислено звярът.
— Това може да се оправи.
— Няма значение. Вече не бива да ям.
Джон Томас понечи да отговори на това изненадващо изказване, но изведнъж забеляза, че госпожица Холц отстъпва назад пред една хрошия. Извънземните се суетяха наоколо и сякаш не знаеха как да приемат развитието на нещата. Когато Джони видя, че Ед Кауен вади пистолет и застава между Майра и хрошиите, момчето веднага каза:
— Глупи! Това са мои приятели. Кажи на приятелите си да ги оставят на мира и да се приберат на кораба. Бързо!
— Винаги съм те слушал, Джони — съгласи се хрошията и заговори на събратята си на техния език. Веднага й се подчиниха.
— Направи сега седло. Ще дойдем с тебе, за да си поприказваме.
— Веднага, Джони!
Джони подаде ръка на Бети и двамата се качиха на гърба му. Глупи мина през дупката в бариерата. Като стигнаха отново до парализиращото поле, спряха и Глупи заговори рязко на една от хрошиите.
Хрошията извика нещо на някого в кораба и полето изчезна. По-нататък вървяха с лекота.
Когато господин Кайку, Сергей Гринбърг и доктор Фтамъл пристигнаха, те завариха временно примирие, но въоръжените сили и от двете страни бяха нащрек. Всички хрошии се бяха прибрали зад бариерата, полицейските патрули бяха заменени от многобройни военни отряди, а високо над главите им, недостижимо за погледа, чакаха бомбардировачи, готови в краен случай да превърнат мястото в радиоактивна пустиня.
Тримата бяха посрещнати пред барикадата от генералния секретар и главнокомандващия. Генералният секретар изглеждаше угрижен.
— Здрасти, Хенри. Май се провалихме, но не е по ваша вина.
Кайку погледна скупчилите се хрошии.
— Може би.
Главнокомандващият добави:
— Евакуираме спешно взривната зона. Но ако се наложи да бомбардираме, едва ли ще успеем да направим нещо за двете хлапета.
— Тогава да изчакаме. Поне засега.
— Мисля, че не оценявате колко сериозно е положението, господин заместник-секретар. Например спуснахме върху пространството парализиращ похлупак, но полето спря да действува. Неутрализираха го. И то не само тук, а навсякъде.
— Значи така… Тогава не аз, а вие не разбирате колко сериозно е положението, генерале. Във всеки случай няколко думи няма да навредят. Ела, Сергей. Идвате ли, докторе?
Господин Кайку остави групата, събрала се около генералния секретар, и тръгна към пробива в барикадата. Вятърът, духащ по заемащия огромна площ космо-друм, го принуди да си крепи шапката.
— Не обичам ветровете — оплака се Каику на Фтамъл. — В тях няма ред.
— Вятърът, който ни очаква, е още по-силен — отвърна рарджилианецът, който не си правеше илюзии. — Приятелю, дали постъпвате мъдро? На мене няма да ми навредят, понеже работя за тях, но вие…
— Какво друго ми остава да направя?
— Не зная. Но в определени положения няма полза човек да е храбър.
— Може би, но още не ми се е случвало.
— Такова нещо се случва само веднъж.
Приближаваха се към внушителната маса хрошии, плътно обкръжили Глупи. На не по-малко от сто ярда по-нататък забелязаха и двете човешки същества на гърба на хрошията. Кайку спря.
— Кажете им да ми направят път. Искам да стигна до хрошията Глупи.
Фтамъл преведе. Нищо не последва, макар че хрошиите неспокойно се размърдаха. Гринбърг се обади:
— Шефе, а защо не помолим Глупи и хлапетата да дойдат тук? Не ми мирише тая тълпа да е приятелски настроена.
— Не. Мразя да се крещи, когато има такъв вятър. Моля ви, извикайте само на младия Стюарт и му кажете да ги накара да ни направят път.
— Добре, шефе. Страхотна история ще има да разправям на внуците си, ако дочакам внуци — каза Гринбърг, направи ръцете си на фуния и извика: — Джони, Джон Стюарт! Кажи на Глупи да ни направят път!