Един ден през селото мина просякиня. Дрехите й бяха окъсани и парцаливи, а краката разкървавени от неравния път, по който беше вървяла; личеше, че е зле. И понеже беше уморена, седна под един кестен да си почине.
Но звездното дете я видя и каза на другарчетата си:
— Вижте! Една мръсна просякиня е седнала под онова хубаво зелено дърво. Елате да я изпъдим оттам, защото е грозна и отвратителна.
Тогава се приближи и взе да хвърля камъни по нея и да я подиграва, а тя го гледаше с ужас в очите и не отместваше погледа си от него. Дърварят, който сечеше дървета наблизо в гората, видя какво вършеше звездното дете, притече се и го укори, и рече:
— Ти наистина имаш кораво сърце и не познаваш милост, защото какво зло ти е сторила тая нещастница, та да се държиш така с нея?
А звездното дете се изчерви от яд, тупна с крак и каза:
— Кой си ти, че да ме питаш какво правя? Не съм ти син, та да правя каквото ми кажеш.
— Вярно е — отговори дърварят, — но нали аз те съжалих, когато те намерих в гората.
При тия думи просякинята високо извика и загуби свяст. Дърварят я занесе в къщата си и жена му се погрижи за нея, а когато дойде на себе си, те й сложиха да яде и да пие и я помолиха да се успокои.
Но тя не пожела нито да яде, нито да пие и попита дърваря:
— Нали ти каза, че детето било намерено в гората? Не е ли станало това десет години преди днешния ден?
А дърварят отговори:
— Да, аз наистина го намерих в гората и оттогава има десет години.
— А какви белези намери по него? — извика тя. — Не носеше ли кехлибарена огърлица на врата си? Не беше ли увито с наметка от златоткан плат, извезан със звезди?
— Всичко беше, както го казваш — отговори дърварят.
И извади наметката и кехлибарената огърлица от сандъка, където бяха сложени, и ги показа.
А щом ги видя, тя заплака от радост и рече:
— Той е малкият ми син, когото загубих в гората. Моля ти се, изпрати да го повикат по-бързо, защото съм обиколила целия свят да го търся.
Тогава дърварят и жена му излязоха, извикаха звездното дете и му казаха:
— Влез в къщи и там ще намериш майка си, която те чака.
То се втурна вътре, учудено и зарадвано. Но видя кой го чака, изсмя се с презрение и рече:
— Че къде е майка ми? Тук виждам само тая отвратителна просякиня.
А жената му отговори:
— Аз съм майка ти.
— Ти си луда, да говориш такива неща! — извика ядно звездното дете. — Не съм твой син, понеже си просякиня, и грозна, и облечена в дрипи. Махай се оттука и да не съм видял повече омразното ти лице.
— Недей така! Ти си наистина малкият ми син, когото носех в гората! — извика тя, падна на колене и протегна ръце към него. — Разбойници те откраднаха от мене и те оставиха да умреш — зашепна тя, — но аз те познах, познах и белезите, наметката от златоткан плат и кехлибарената огърлица. Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич.
Ала звездното дете не се помръдна от място и затвори вратите на сърцето си за нея. Вътре се чуваше само горестният плач на жената.
И най-после то й заговори и гласът му бе груб и рязък.
— Ако си наистина моя майка — каза, — по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече!
— Тежко ми, сине! — изплака тя. — Няма ли да ме целунеш, преди да си отида? Толкова съм страдала, докато те намеря!
— Не — рече звездното дете, — ти си гадна на вид и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, отколкото теб.
Тогава жената се вдигна и си отиде в гората с горчиво ридание, а звездното дете се увери, че си е отишла, зарадва се и изтича обратно при другарчетата си, за да играе с тях.
Но когато го видяха да идва, те му се присмяха и рекоха:
— Ами че ти си гадно като жаба и гнусно като пепелянка. Махай се оттука, не искаме да играеш с нас! — И го изпъдиха от градината.
А звездното дете се навъси и си каза:
„Какво ми разправят те? Ще отида при кладенеца и ще погледна в него и той ще ми каже колко съм хубав.“
То отиде при кладенеца и погледна в него, но — какво да види! — лицето му бе жабешко лице, а снагата му бе люспеста като на пепелянка. И то се хвърли на тревата, зарида и си каза:
„Сигурно това ме е сполетяло заради греха ми.