Твърде късно съобрази, че се е превърнал в мишена.
Инстинктивно насочи пистолета и стреля. Мощността на заряда беше минимална, но чудовището почувства лъча и отскочи встрани. Бойси залегна зад камъка. Пробитият зеленикав облак бавно се разтваряше и той видя какво има вътре.
Беше пространственик — топлокръвно животно, подобно на тюлен. Те живееха сред звездите и бяха естествена плячка за пироподите. Умееха с помощта на поле да създават около себе си атмосферен мехур, който им позволяваше да живеят в открития космос, макар че дишат кислород.
Пространственикът беше тежко ранен. Дори и отдалече Бойси виждаше раната — кожата на животното беше раздрана от главата до опашката. На гърба му седеше някакво същество. Ган беше сигурен, че на рифоплъха и ездача му им оставаше малко живот.
Пироподът вече атакуваше раненото животно. Бойси реагира по-бързо, отколкото успя да помисли — завъртя регулатора на пълна мощност, опря се на камъка и стреля. Разнесе се взрив.
Имах късмет, помисли Ган. Индикаторът на пистолета светеше оранжево — батерията бе изразходвана до край.
Ослепеният пиропод с рев се понесе нагоре. Скоро звукът секна, сякаш някой затвори вратата — чудовището напусна атмосферата на рифа. Но там го чакаха други пироподи. Бойси видя червените искри на очите и сините пламъци, излизащи от огнените черва да се нахвърлят върху ранения си другар. Избухна синкаво облаче от нажежени газове…
Като в сън Ган съобрази, че раненото чудовище е унищожено. Но нямаше време за размисъл — пространственикът падна на повърхността и той се затича към него.
Животното рухна в самия край на малката плантация, която поддържаше Хиксън. Кръвта му покри зеления мъх. Ездачът слезе и се наведе над раната, опитвайки се с ръце да спре кръвта. Беше момиче. Хари не сгреши — момичето от снимката.
Раненият пространственик трепереше и тихо виеше. Момичето хлипаше.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — обади се Ган.
Карла Сноу рязко се обърна и изгледа Бойси така, сякаш пред нея имаше пиропод или нещо още по-ужасно. Освен страх Ган забеляза в погледа й и облекчение, като че ли е очаквала нещо по-лошо.
— Вие кой сте?
Въпреки младостта си тя беше стройна и силна.
— Бойси Ган — представи се той. — Вие сте Карла Сноу. Хари Хиксън ме предупреди, че ще дойдете.
Момичето притисна устните си с длани и се ококори от ужас. За миг Бойси помисли, че тя ще побегне. Но Карла се овладя, поклати със съжаление глава и се обърна към пространственика.
Кръвта вече не течеше и животното не трепереше.
— Султана умря — прошепна момичето.
— Много съжалявам — каза Бойси, но разбираше, че с думи не може да я утеши.
Погледна към небето — пироподите бяха изчезнали. След това огледа гостенката си. Загарът на лицето й почти не се различаваше от бакърено-русата коса. Белият й гащеризон беше оплескан с кръв, от ръцете й капеше златиста слуз, но въпреки това тя беше удивително красива.
Ган си спомни Джули Мартинит, соленият вкус на устните й, когато се целунаха за сбогом на морския бряг в мексиканския курорт Плая Бланка. Карла не приличаше на Джули, която имаше черна като нощта коса. Карла беше висока, а Джули — по-скоро дребна. Карла имаше широко, открито лице, което дори в този тъжен миг говореше за любов към живота, а Джули беше склонна към меланхолия. Но и в двете имаше нещо, способно да го развълнува.
— Ония негодници могат да се върнат — каза той. — Трябва да изчезваме.
Сълзите върху бузите на момичето вече бяха изсъхнали. Като видя ненужния пистолет в ръката на Ган, тя леко се усмихна.
— Празен е. От него няма полза.
— Знам. Време е да се върнем в пещерата на Хиксън. Може да намерим резервни батерии.
— Ние? Струва ми се, казахте, че той е тук? — лицето й отново пребледня, в погледа й пролича страх.
— Беше, но изчезна. Как и къде — не знам.
Момичето разсеяно кимна, сякаш думите му не стигнаха до съзнанието й. Отпусна се на колене до мъртвия рифоплъх и погали златистата козина.
— Бедната Султана, никога няма да си простя. Когато получих сигнала, се изплаших. Не знаех какво да правя. Извикаха баща ми и той излетя… Реших да тръгна сама… — тя прехапа долната си устна. — Забравих за пироподите, вече рядко се срещат. Преди няколко години ги изтребиха. Явно пак са се размножили. По-рано лесно им се изплъзвах със Султана. Но забравих, че вече е остаряла…