Без до подозира, доктор Сноу го извади от трудното положение.
— Карла, Ган, не се приближавайте. Ако това е инфекция… Ще ви извикам при нужда — и той се наведе над пациента.
Бойси и момичето останаха в приемната. Той здраво й стискаше ръката, без да съзнава това.
— Той е много зле — прошепна Карла. — Не знам какво му е, но… Това не се е случвало, откакто Хари… — тя помълча и след малко се обърна към двамата, които донесоха болния, вече с друг тон: — По-добре не се приближавайте, докато баща ми не го прегледа. Може да се заразите.
Доктор Сноу извади термометъра от устата на пациента. Бойси напрегна слух, за да чуе какво мърмори болният, но до него достигнаха само неразбираеми фрази като „…капан за съзнанието…“, „…жива прах…“, „фалшиви сънища…“.
Докторът се намръщи.
— Висока е — отбеляза той, след което извика: — Карла! Приготви лекарство! Стандартният набор от антибиотици1, афибрили2 и аналгетици3. Според мен тежи около деветдесет килограма. Приготви максимална доза.
Дъщерята тръгна към стаята, където се пазеха медикаментите, а докторът отново се наведе над болния. От мястото си Бойси забеляза как лицето на Зафар се изкриви от болка. Явно не беше обикновена треска. Полковникът внезапно седна, впери поглед в нищото и извика:
— Гробище на галактики! Звездната Рожба! Капан! Страхувайте се от тайните желания!
Карла се върна с пневматична спринцовка в ръка. Баща й я взе, избута я от стаята и бързо направи инжекцията.
Зафар тежко се отпусна на леглото, очите му се затвориха.
— Сега ще заспи — каза докторът. — Засега не можем да направим нищо повече. Трябва да видя как ще реагира на лекарството.
Един от носачите попита с тревога:
— Докторе, какво му е? Да не би и ние…
— Нищо не мога да кажа — отвърна Сноу. — Не знам какво му е. Засега сме вън от опасност. С подобно нещо съм се сблъсквал преди три години. Аз, дъщеря ми и още няколко човека бяхме в контакт с болния, но не се разболяхме.
Той замълча, погледна към Бойси и внезапно добави:
— Другият случай беше Хиксън, мистър Ган. Той умря.
Бойси се канеше да му отговори, но само кимна:
— Разбирам.
— Разбирате? — в гласа на доктора звучеше сарказъм. — А пък аз не разбирам! Абсолютно нищо не разбирам! Ще ви покажа нещо — може наистина да разберете повече от мен.
Той изключи осветлението.
— Погледнете! Какво е това?
Присъстващите едновременно ахнаха. Карла извика, един от мъжете изруга.
В полумрака кожата на Зафар изпускаше златиста светлина, подобно на кръвта на пространственика, който умря пред очите на Бойси. Лицето на болния сияеше като Слънцето, погледнато през черно стъкло. Увисналата китка проблясваше в жълто, сякаш се бяха струпали милиони фузорити…
— Татко, това е… като при Хари — прошепна Карла.
Докторът кимна. Лицето му беше мрачно.
— И краят ще е същият. Ако не се случи чудо, след един час този човек ще бъде мъртъв.
Той въздъхна и посегна да включи осветлението, когато нещо изсвистя и прелетя над главите им.
— Това пък какво е? — изуми се Сноу и включи светлината.
До главата на умиращия седеше червенооко създание, ръмжеше и изпускаше дим.
— Това е Хари… тоест, неговото пироподче! Ние го докарахме тук — извика Карла.
— Разкъсал е мрежата — неуверено започна Бойси. След това леко се усмихна: — Хари би бил доволен — животинката се е научила да лети.
Беше ясно, че полковник Зафар няма да живее дълго. Той умираше. Имаше минути, когато преставаше да диша, след това животът отново се връщаше и той намираше сили да измърмори поредната безсмислена фраза като: „Звездната Рожба!… И Лебед няма да му помогне…“.
Сноу се суетеше около лабораторната маса в ъгъла. Отвреме навреме отиваше до болния, проверяваше дишането, клатеше глава и се връщаше при микроскопа. Накрая извика Карла и Бойси.
— Погледнете — посочи той прибора.
Карла погледна в окулярите, след което въпросително се обърна към баща си.
— Разбираш ли? Сега и вие, млади човече.
Бойси се опита да протестира:
— Докторе, аз не съм учен, не знам какво да гледам.
В този момент се наведе над окулярите и замълча. В случая научната подготовка нямаше значение, макар че пред очите му се появи картина, каквато не беше виждал през живота си.
Сламеножълти еритроцити1 и бледи еозинофили2 плуваха сред колониите полезни микроорганизми, които живеят в тялото на всеки човек. Техните очертания — пръчици, звездички и безформени петънца — му бяха смътно познати. Но не всички. Там се вместваха неизвестни бактерии — тъмни и на пръв поглед незабележими, — които мигаха и изпускаха ярка златиста светлина, сякаш предавах сигнали за бедствие от недрата на организма. Бяха много — стотици и дори хиляди. Пространството под окуляра сияеше от тяхната златиста светлина.