Шум и трясък стреснаха Бойси и го върнаха към действителността. Черната паст на тунела сякаш изплю огромна сива сфера.
— Да тръгваме — сержантът се устреми към вагона. — Ей сега ще се отвори вратата.
След десет минути вече седяха в купето. Но чак след още петнадесет минути Бойси почувства лек тласък — потеглиха.
Охраната се отпусна. Ган не можеше да избяга. Зад стените на вагона имаше само вакуум и пръстените на електростатичното поле, през които субметрото се носеше със скорост няколко хиляди километра в час. Двама от конвоя излязоха от купето, а когато се върнаха имаха доста доволен вид. Явно във вагона имаше бюфет.
Повече от всичко Ган искаше да узнае нещо за съдбата на Джули. По време на нападението на пироподите му се стори, че тя не е чак толкова хладнокръвна служителка на Машината. Ами ако успее отново да я спечели? Или да се сдобие с необикновена награда от Машината — освобождаването на Джули?…
Бойси разбираше, че това са само мечти и че трябва много внимателно да обмисли ситуацията и да разбере какво се е случило и какво ще прави отсега нататък. Положението изглеждаше безнадеждно. Събитията го носеха като бурен планински поток — той не можеше да се ориентира и да влияе на хода им.
Прилоша му, главата му се замая…
Ган скочи на крака — спомни си странното усещане по време на „падането“ от Рифовете до залата на Машината. Сега изпитваше същото. Обаче причината беше друга — вагонът спираше. Накрая застина, като бавно се въртеше между стените на тунела.
— Какво стана? Спряхме! Велики План, та ние сме на триста километра под земята! Температурата… Пуснете ме! Помощ!
Настъпи паника.
Сержантът бързо оцени ситуацията. Докосна антените на шлема си и извика:
— Излизайте! Ония идиоти ще се избият! Трябва да възстановим реда!
Бойси остана сам. Чуваше как охраната се разправя с останалите пътници. Никой не можеше да обясни какво става — знаеха само, че вагонът е спрял. Намираха се на стотици километри под повърхността. Налягането можеше да смачка и диамант, а тях ги защитаваше само едно силово поле. Очевидно същата причина, поради която отложиха тръгването им, сега пречеше на нормалното пътуване.
Разликата беше в това, че никой не можеше да им помогне и ако силовите полета престанат дори за миг да действат, те щяха моментално да загинат. А ако вагонът не може да продължи, след няколко дни щяха да умрат от задушаване.
След известно време вагонът трепна и се задвижи.
Чак когато скоростта се нормализира Бойси забеляза, че през цялото време е седял със затаен дъх. Един по един се върнаха и пазачите. Изглеждаха развеселени. Сега изглеждаха като обикновени хора. Дори един от тях излезе и след десет минути се върна с поднос, пълен с бутилки и чаши.
В този момент грамадната сфера отново се разтресе. Тласък… Скърцане… Сякаш се бяха сблъскали с преграда. Ган и охраната му бяха отхвърлени към предната стена на купето.
— Това е краят! — изкрещя някой.
Малко преди да изгуби съзнание (не чувстваше болка, но разбираше, че кръвта му изтича) Ган успя да си помисли: „Прав е. Това е краят.“
Когато отново отвори очи и разбра, че все още е жив, Бойси изпита разочарование. Лежеше в болнична стая. Очите му частично превързани. Главата го болеше ужасно. Изпод превръзката успя да види статива, върху който бяха вързали ръката му, за да не може да я движи.
„Оживях все пак — помисли си той. — Макар че едва ли имам здрава кост.“
Над него се наведе медицинска сестра. Като я забеляза, Ган прошепна:
— Мислех, че тунелът се е срутил.
— Не бива да разговаряте — тя ласкаво го докосна по бузата. — Наистина се срути, но за късмет бяхте много близо до повърхността и аварийната бригада ви измъкна.
— Значи до повърхността…
Той завъртя очите си и видя до сестрата още един човек. В първия момент му се стори, че това е самият ангел на смъртта, дошъл за душата му. След това видя куба за свръзка и се сети, че е просто посветен, който разговаря с Машината.
— Значи съм в центъра за обучение, така ли?
Медицинската сестра кимна.
— Да. Опитайте се да заспите.
Бойси Ган с удоволствие се вслуша в съвета й.
Цели три дни го третираха като болен. Беше много по-приятно от предишния му статус — „враг на обществото“.
Засега не го охраняваха. Някои от пазачите бяха загинали, на други предстоеше да се възстановят и да заменят повредените си органи в някоя Банка. Ган можеше да се разхожда свободно из цялото крило на болницата.