— Глупачка! — заяви той. — А и ти също! Вие двамата не сте способни да оцелеете.
— Аз ще оцелея, ако Машината ми заповяда — пропя Делта Четири. — Също така съм готова да прекратя съществуването си, ако тя няма нужда от мен.
Уийлър кимна — главата му се движеше като на механична кукла — и се обърна към Бойси:
— Чу ли? Теб какво те кара да се бориш?
— Не знам… — призна Ган.
Разходи се из каютата. В слабото гравитационно поле, създавано от нереактивните двигатели походката му стана несигурна.
— На Рифовете често слушах разговори за свободата. Не съм сигурен, но… Мисля, че ме крепи надеждата да бъда свободен, по-точно че свободата съществува и може да й се наслаждавам.
С глас, лишен от всякакви емоции, сякаш бяха пуснали древен аудиозапис, генералът каза:
— Планиращият, който застрелях, добре разбираше същността на свободата. Наричаше я „романтична ерес“. Свободата — това е жалкото съществуване на антиплановите чергари на Рифовете. Това е мит.
— Но тези хора са щастливи — тихо възрази Ган.
— Ти си видял животни! Та те вярват, че човек е добър по природа! Вярват, че обикновените хора, останали извън властта на Плана и живеещи на жалките си коралови парчета, изведнъж ще намерят в себе си заложени морал, доброта и изобретателност. Но грешат! — Той премигна и продължи: — Човекът е зъл по природа. Законодателите от всички векове са знаели тази проста истина. Всяка една добра постъпка се постига с бутане и подканване. Планът на Човека е бил създаден именно с такава цел. Това е крайъгълен камък за всички цивилизации. Отстранява порочните наклонности на хората и ги тласка по пътя на процеса, съзиданието и духовните ценности. Друг път просто няма!
Под тях лежеше Меркурий, адската планета.
Управляващият компютър на крайцера протегна лъчевите си пипала към планетата, ориентирайки се по полюсите и екватора, Слънцето и звездите. Фиксира необходимата точка на терминатора, на границата между светлината и сянката. След това направи корекция в курса и изведе кораба на траектория за кацане. Би могло да се каже, че компютърът изпитваше електронния аналог на удоволствието.
Величественият огън на Слънцето се намираше три пъти по-близо от Земята. Излъчваната топлина и светлина бяха девет пъти по-силни. Повърхността на светилото беше осеяна с петна, подобни на люспи. Беше трудно да се гледа към него дори с дебели светлинни филтри. Генерал Уийлър направи движение с дясната си ръка и на централния екран голямо черно петно закри слънчевия диск, както Луната го скрива при пълно слънчево затъмнение. Сега се виждаше само аления пръстен на хромосферата и плавно протягащите се протуберанси, приличащи на змии, които хапят пустотата. Всичко това бе обкръжено от бялото сияние на короната.
В могъщата пещ на Слънцето всяка секунда морето водород се превръщаше в хелий, излъчвайки океани енергия. Всяка секунда всеки един квадратен сантиметър от необятната повърхност изпращаше в пространството шест хиляди вата лъчиста енергия.
На слънчевата страна на Меркурий от меките скали се стичаше калай и олово. Хилавата атмосфера прокарваше част от топлината до тъмната страна, която в противен случай би замръзнал до температура, близка до абсолютната нула.
Станциите, разположени на терминатора, балансираха между изпепеляващата топлина и смъртоносния хлад.
— Ето я — генерал Уийлър тикна показалеца си в екрана. — Това е седмата станция. Сега ще видим каква е тая Звездна Рожба!
Поклащайки се в полетата на нереактивните си двигатели, крайцерът забави падането, увисна и накрая меко се спусна върху разтопеното каменно поле. Замря в сянката на сребристия купол, от който стърчаха насочени към Слънцето телескопи, радари, пирометри и лазери. Над входа блестеше надпис:
— Верни на кого? — изсумтя генералът. — На мен, Ган? Вярвай в мен!
Бойси спокойно погледна към Уийлър, а след това и към Делта Четири. Момичето запази мълчание, очите й бяха скрити под черната качулка. Ган поклати глава, но нищо не каза. Само си помисли: „Откачил е, като Машината.“
От кулата на станцията към кораба бавно пълзеше гъвкава тръба, която изпълняваше ролята на въздушен шлюз. Стигна до люка и прилепна херметично за корпуса.
Вратата се отвори. Ган стана и се обърна към спътниците си:
— Нека отидем заедно. Не се знае какво ще намерим вътре.
Уийлър тръгна пръв. Ръцете и краката му гребяха из въздуха като лопатки на древен двигател. Делта Четири нерешително спря до люка, погледна към Ган и изпя няколко бързи фонеми.
— Аз… Не успях да схвана… Нали твърдеше, че съм обучен само наполовина. Каза нещо за роднини…