— Велики План! — генерал Уийлър беше силно възбуден. — Та това е „Общност“!
Карла го погледна с известно недоумение.
— Да, така пишеше на корпуса. Този кораб ваш ли е, генерале?
— Вече е мой! — ликуваше Уийлър. — Моят кораб… с моята Машина на борда! Когато се добера до него, всички светове ще бъдат мои! Ти ще ни заведеш там. А когато стана господар на Машина-2, ще се върна насам, към планетите. Няма да бъда генерал, даже не и Планиращ! Аз ще управлявам Машината! Аз… — той погледна към Бойси и замълча. — Какво има, майоре?
— Как ще се доберете до там? — поинтересува се Ган.
Уийлър се намръщи. На екрана безнадеждно далечния крайцер заобикаляше огнения слънчев език. Докато говореха, корабът беше успял забележимо да се отдалечи.
— Давай нататък — процеди генералът. — Ще намеря начин да се добера до „Общност“ и тогава… Продължавай!
Около „Общност“ — гигантска космическа крепост, боядисана в черно за маскировка — имаше златиста мъгла, подобна на дим от фини капчици. Откъде се е взел този облак сред вакуума? Но тя го виждаше със собствените си очи! Към центъра си облакът се сгъстяваше в златиста сфера.
Като насочен към целта лазер пространственикът се носеше към този златист облак. Карла изкрещя от ужас — стори й се, че повърхността на облака се хвърли към нея. Изниква мъгливо пипало, което се протегна да посрещне гостите. Гласът-халюцинация, принадлежащ на Хари Хиксън се обади:
— Не се страхува, Карла! Напред!
Тя не би могла да спре пространственика, дори и да искаше. Бела не се подчиняваше на ездача си.
Макар че гласът на Хиксън беше илюзия, Карла забеляза, че става по-уверена и паниката я напуска. Тя наблюдаваше със странна решителност как пипалото се разцепи на три и всяка една част продължи да расте, докато не се превърна в дълга златна змия. Трите части се извиваха и се носеха насреща й. Последва удар и горещите златисти пръстени я прегърнаха.
Нямаше болка и дори страхът намаля. Живите ремъци я придърпаха към центъра на облака. Карла ставаше все по-спокойна и възприемаше събитията все по-хладнокръвно. Дори и Бела престана да се страхува — настанена удобно в обятията на златистите пръстени, тя мъркаше като котка.
Карла искаше да спи… Като насън чуваше гласа на Хиксън:
— …Трябва да отидеш там… да изпълниш задачата… после ще се върнеш…
Колко е хубаво да чуеш отново този уверен, спокоен глас! Карла Сноу заспа.
Тя спеше, времето течеше, и когато се събуди, вече знаеше какво трябва да направи.
— Трябваше да дойда за вас и да ви заведа там. Той иска да ви види.
— Звездната Рожба? — не повярва генералът. — Него ли имаш предвид?
Карла упорито поклати глава.
— Не съм сигурна. Само знам какво трябва да направя — на лицето й внезапно се появи тревога. — Тук ме посрещнаха трима и не знам защо се изплашиха. Вързаха ме, затвориха ме и не искаха да чуят…
— Генерал Уийлър, майор Ган, госпожице Сноу, следите ли екрана?
Обърнаха се като един. Протуберансът беше станал още по-голям и беше надвиснал като гребен ан океанска вълна над кораба. Приличаше на готова за нападение кобра.
Наистина нанесе удар.
Крайцерът се опита да лавира, но беше твърде късно! Макар че на екрана огненият език се движеше плавно, на практика скоростта му достигаше десетки километри в секунда. Корабът не можеше да избяга — протуберансът го лизна и малкия черен силует изчезна.
Бойси почувства как потрепери. Чу дрезгавото проклятие на генерала. Крайцерът вече не съществуваше. Протуберансът започна плавно да се прибира в Слънцето.
Генералът първи се съвзе. Личеше, че е изпълнен с решимост.
— Прекрасно! Може да забравим за кораба. Въпрос: как да се измъкнем оттук? Втори въпрос: как да стигнем до Рифовете и до „Общност“?
— Няма да срещнем трудности — гордо заяви Делта Четири. — Машината съобщи, че на „Общност“ може да се отиде от седмата станция на терминатора на Меркурий, тоест от тук.
Уийлър я изгледа със стоманеносивите си очи.
— От къде? И как? Навън ли да излезем? Там ще се изпечем за броени секунди. Или ще ни научите да летим?
Млъкна насред дума, дори забрави да си затвори устата. Бавно се обърна към Карла:
— Къде са зверчетата ви? Как се казваха… пространствениците? Къде са?
— Бела не би оживяла толкова близо до Слънцето — поклати глава Карла. — Радиацията ще я убие. Ние ще загинем заедно с нея, защото сме зависими от въздушния мехур.
— Как, по дяволите, ще се измъкнем? — възкликна Уийлър. — Трябва да има начин! И двете съобщения посочваха точно тази станция!