Но на тази станция нямаше никакви следи.
Или поне истински липсваха. Имаше неподходящи реплики на масата. Комплект резервни части за лазерните оръдия изчезна без задоволително обяснение. Това бяха антипланови действия. Хората отиваха в Банките за органи и за по-дребни провинения. Някой от „Поларис“ също трябваше да бъде изпратен там. Бойси Ган запаметяваше имена и звания, но търсеше нещо по-сериозно от обикновена небрежност.
След една седмица се убеди, че ако съществува антипланов заговор, той не е на „Поларис“.
Трябваше да търси другаде.
Обаче къде?
Бойси вече беше ходил два пъти там, преди да съобрази къде е това „другаде“.
Като младши офицер Ган даваше дежурства в кухнята и беше член на групата, отговаряща за почистването, изхвърлянето на отпадъците и така нататък. Работата не беше тежка. Високочестотните печки и киберчистачите вършеха почти всичко. Трябваше само да се следи за нормалната им работа. Дори краткия курс до „кошчето за боклук“ беше една приятно разнообразие.
Тръгнаха с М’Буна с шаландата — нереактивния космически влекач — и убиваха времето с разговори, докато автоматичните контейнери сами изхвърляха боклука. Нигериецът сякаш беше забравил думите на Бойси относно нашийника. А Ган така и не успя да поведе с колегата си антипланов разговор, даже престана да опитва. Говореха за дома и служебната кариера, обсъждаха достойнствата на момичетата.
Бойси имаше приятелка — Джули Мартинит.
— Една такава мъничка — замечтано си спомняше той, — с красиви, черни очи. Тя ме чака. Когато се върна…
— Точно така — съгласи се М’Бана. — Онова момиче, с което бях в Лагос…
— Джули не е онова, тя е моето момиче — прекъсна го Бойси. — Единственото. Другите не ме интересуват.
— Защо не ти пише писма?
Ган застина.
— Не обича да пише писма — каза той след кратка пауза.
Мислено се изруга. Какъв пропуск! Не получаваше писма от Джули по много проста причина — те се трупаха на Плутон. Не можеха да му ги препращат, защото имаше голяма вероятност някой да ги прочете и по косвен път да се досети, че Бойси не е прост оператор на лазерни устройства.
Побърза да смени темата.
— Ей, какво е това на екрана?
Нещо светло се спускаше към повърхността на протопланетата. Сигурно някакъв боклук се е отскубнал от крехкото й гравитационно поле и сега кръжеше в пространството. След някой и друг час ще падне обратно.
Но М’Буна хвърли поглед към екрана и някак небрежно подхвърли:
— А-а, сигурно е комендантът. Понякога проверява дали всичко е наред.
Опитвайки се да прикрие обхваналата го възбуда, Бойси каза:
— Интересно, какво ли прави там?
М’Буна вдигна рамене и натисна бутона. Поредният саморазтоварил се контейнер се върна на шаландата.
— Хайде да погледнем — предложи Ган.
Не дочака отговор. Контейнерът легна в гнездото си, шаландата беше готова и нищо не ги застрашаваше. Подаде йонен поток към нереактивния двигател, включи коригиращите ракети. Влекачът тръгна напред.
— Недей, Ган. Старият ще се вбеси, ако разбере, че го шпионираме — изплаши се М’Буна.
Но Бойси не слушаше — беше погълнат от наблюдението на екрана.
Щом полковник Зафар посещава тайно планетоида, трябва да има причина за това. И той е длъжен да я изясни. Натисна бутона за максимално увеличение и повърхността скочи насреща му.
Планетоидът беше широк около петнадесет километра и не приличаше на сфера, а на урна за пепел. Притежаваше необикновена плътност в сравнение с останалите протопланети. Би се превърнал в комета, ако се приближи до Слънцето. Зеленикавата кора от замръзнали газове изглеждаше като бавно въртяща се виелица. От тласъка, предизвикан от изхвърления боклук, повърхността трепереше и над нея се издигаше светлинен ореол.
Нищо друго не се виждаше…
Но дори и тази малка планета имаше солидни размери. Полковник Зафар е някъде там. Ган се протегна към пулта, за да насочи влекача да обиколи планетоида, когато някакъв шум привлече вниманието му.
Обърна се и видя, че М’Буна го гледа със смесица от ненавист и съжаление. В ръката си държеше блестящо метално вретено, подобно на молив, и го насочи към Бойси.
В оставащата част от секундата майор Ган успя да помисли: „Ако можех да изпратя съобщение… Става нещо антипланово…“
Това беше последната му мисъл, преди да чуе свистенето и да види жилото, изстреляно от контрабандия пистолет на нигериеца. Неврокуршумът го убоде по врата.
Обгърна го мрак.
3
Неврокуршумът моментално блокира нервната дейност. Но това не е всичко. Действието му не отслабва с течение на времето. Жертвата не може да дойде в съзнание, докато не й инжектират неутрализиращ препарат.