— Ами Лангтън?
— Много е просто. Всички се бяхме събрали в библиотеката и чашите с вино стояха на масата, всеки е имал достъп до тях. Онова, което не мога да разбера, е как писмото от Звънаря до мен се е оказало в кесията на мъртвеца? — Корбет се загледа в едно пиле, което кълвеше трохи от пръстения под.
— Ами Епълстън? — попита Ранулф. — Онзи, който е затискал лицето му с възглавницата, трябва да е бил доста силен. — Ранулф извика на кръчмаря да напълни халбите им. — Но кой е бил той, господарю, и защо го е направил?
— Според Аристотел — отвърна Корбет, — човек се ражда добър. Това смущавало любимия ти философ Свети Августин: как може човекът, който е добър, защото така е създаден от Бога, да върши злини?
— И разрешил ли е проблема? — попита Ранулф.
— Да — той казва, че когато човек прегрешава, намалява доброто у себе си. Така че у злия все още има добро, но то е малко.
— И със Звънаря ли е така?
Корбет допи бирата си.
— Може би. Но стига с теориите, Ранулф. Нека поразмисля известно време.
Корбет стана и излезе на двора зад малката пивница. Седна на една пейка и се втренчи в малкия рибарник, сякаш се радваше на рибите. Ранулф го остави сам. След като допи ейла си, той се настани удобно в един ъгъл и поспа един час. Събуди го Корбет, който лекичко го риташе по ботуша.
— Готов съм.
Върнаха се в „Спароу Хол“, където Корбет потърси Трипъм.
— Мастър Алфред, ще ти бъда много благодарен, ако държиш под око колегата си Чърчли. Но първо трябва да поговоря с лейди Матилда.
Следван от още озадачения Ранулф, той се качи по стълбите. Един прислужник ги упъти към стаята на лейди Матилда в далечния край на коридора. Корбет почука на вратата.
— Влез!
Лейди Матилда седеше край огнището с бродерия в скута. Иглата й застина във въздуха. На едно столче срещу нея седеше мастър Мот. Корбет си каза, че с бледото си лице и наблюдателни очи той напомня на куче пазач.
— Сър Хю, с какво мога да ти помогна?
Лейди Матилда му направи знак да седне. Ранулф удостои само с бегъл поглед.
— Лейди Матилда — Корбет посочи към писалището й, — трябва да видя веднага сър Уолтър Бълок. Би ли ми заела нещо за писане и мастър Мот, за да занесе съобщението до замъка?
— Разбира се. Защо, станало ли е нещо?
— Ти си кралският агент в „Спароу Хол“ — отвърна Корбет, докато сядаше зад писалището, — затова трябва да узнаеш преди другите. Смятам, че мастър Чърчли трябва да ни отговори на много въпроси, както и колегата му Барнет.
Корбет взе едно перо, натопи го в мастилницата и написа кратка бележка, с която молеше шерифа да дойде колкото се може по-бързо. Посипа я с пясък, сгъна я и внимателно я запечата с восък. Лейди Матилда направи няколко от странните си знаци на мастър Мот, който кимна тържествено.
— Шерифът може да не е в замъка — отбеляза тя.
— Тогава помоли мастър Мот да го изчака. Лейди Матилда, имам няколко въпроса и смятам, че можеш да ми помогнеш да открия отговорите им.
Корбет изчака, докато мастър Мот взе писмото, коленичи, целуна ръка на лейди Матилда и безшумно излезе. После заключи и залости вратата зад него. Лейди Матилда го погледна разтревожено и остави бродерията си на малката масичка до себе си. Ранулф го наблюдаваше с интерес.
— Необходимо ли е това, сър Хю? — рязко попита лейди Матилда.
— Така мисля — отвърна Корбет. — Не искам мастър Мот да се върне, лейди Матилда, защото никога не съм виждал човек, който до такава степен да е предан другиму. — Корбет седна на стола срещу нея и повдигна ръба на плаща си. — При всеки друг случай, лейди Матилда, щях да се върна в стаята си, да напиша заключенията си и да обмисля как да постъпя. Но сега не мога да го направя — с теб е опасно да се губи време.
Лицето на лейди Матилда остана безизразно.
— Никой не те подозира — продължи Корбет, — защото си стара и грохнала, подпираш се на бастун. Как би могла лейди Матилда да излезе и промуши някого на улицата или да застреля мъж с арбалет? Или да затисне лицето на Епълстън с възглавницата и да го задуши?
— Това е нелепо! — възрази лейди Матилда.
— Не, не е нелепо — отвърна Корбет. — Не и когато имаш някого като мастър Мот, който да изпълнява заповедите ти…
— Ама че глупост! — извика лейди Матилда. — Изгубил си си ума!
— Ах, mea Passerela — мое врабченце — не те ли наричаше така брат ти преди много години, Матилда, когато заедно се борехте срещу дьо Монфор? Ти по свое желание си шпионирала за краля в Лондон, където си събирала прокламациите на последователите на Монфор и си ги изпращала на брат си. „Per manu P.P.“ — Корбет беше впил поглед в черните блестящи очи на лейди Матилда. — Забелязах, че на гърба на няколко страници в книгата, която открих в стаята на Епълстън, пише това — „написано собственоръчно от твоята parva passera“ — „малкото врабче“, както те е наричал брат ти. Прегледах и другите книги в библиотеката — продължи Корбет, — както е направил Ашъм. — Макар да си се опитала да премахнеш всички писма, в които брат ти се е обръщал към теб така, изпуснала си едно. — Корбет замълча. — Негова е била „Жития на светците“, в която Ранулф искаше да прочете за живота на Моника, майката на Августин. Първата светица на буква „М“ беше Матилда и до името й брат ти беше написал: „Sorror mea, Passerela mea“ — „Сестро моя, врабче мое“. Ашъм го е видял, нали? И когато е умирал, зашеметен от болката, се е опитал да напише думата на парче пергамент.