Обезвредил заплахата, той допълзя до брата на четири крака. За някой, който никога не бе изпитвал страх, сега установи, че се взира право в зейналата паст на неподправен ужас.
— Рейдж! Исусе Христе… Рейдж!
3.
Новата клиника на Хавърс се намираше от другата страна на реката, насред четиристотин акра гора, в която нямаше нищо, освен стара фермерска къща и няколко новопостроени будки, които служеха като вход към подземната болница. Докато се носеше натам в своето волво ХС7О, Мери час по час поглеждаше към Бити в огледалото за обратно виждане. Момиченцето беше на задната седалка и се взираше през затъмненото стъкло до себе си, сякаш беше телевизор, по който даваха невероятно интересно предаване.
Всеки път, щом отново насочеше вниманието си към пътя пред себе си, Мери се вкопчваше малко по-силно във волана. И натискаше малко по-силно педала за газта.
— Почти стигнахме — каза. За кой ли път.
Думите, които би трябвало да вдъхнат сигурност, с нищо не помагаха на Бити и Мери си даваше сметка, че всъщност се опитва да успокои самата себе си. Мисълта, че биха могли да не стигнат навреме, бе хипотетичен товар, който тя усещаше съвсем реално на плещите си и чувството бе толкова смазващо, че й беше трудно да диша.
— Ето я отбивката.
Даде мигач и пое по един неравен страничен път, който бе последното, от което се нуждаеше, когато бързаше толкова.
Но разбира се, би могла да се носи по съвършено асфалтирана магистрала и сърцето й пак щеше да се блъска в гърдите й.
Единственото болнично заведение на расата бе пригодено да избягва както вниманието на човеците, така и безмилостния ефект на слънцето, и всеки посетител бе насочван към един от няколкото входа. Когато медицинската сестра се обади с тъжната новина, на Мери й беше казано да отиде право при фермерската къща и да паркира там, и тя направи именно това, спирайки зад един нов пикап и стар нисан.
— Готова ли си? — попита в огледалото за обратно виждане, докато гасеше двигателя.
Когато не получи отговор, тя слезе от колата и отиде до вратата на Бити. Момиченцето изглеждаше изненадано, че са пристигнали, и мъничките му ръце се забориха с предпазния колан.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, благодаря.
Бити очевидно беше твърдо решена да слезе от колата самичка, дори ако това й отнемеше малко по-дълго от обикновено. Пък и забавянето може и да беше нарочно. Онова, което предстоеше след тази смърт, бе прекалено ужасно. Без семейство. Без пари. Без шанс за образование.
Мери посочи една плевня зад къщата.
— Трябва да отидем ето там.
Пет минути по-късно, след като бяха преминали през няколко пункта за проверка, двете поеха надолу с асансьора и излязоха в ослепително чиста, добре осветена регистрация и чакалня, която миришеше точно така, както и онези в човешките болници: изкуствен аромат на лимон, лек повей на парфюм и далечна миризма на вечеря.
Павлов беше прав, помисли си Мери, докато се приближаваше към регистрацията. Достатъчно бе да вдъхне онази смесица от антисептици и застоял въздух, и ето че сякаш отново беше в болничното легло и от нея стърчаха цял куп тръбички, а лекарствата, които се опитваха да убият рака в кръвта й, я караха да се чувства в най-добрия случай така, сякаш имаше грип, и в най-лошия — сякаш щеше да умре, тук и сега.
Ах, доброто старо време.
— Здравейте, аз съм… — започна Мери, когато русокосата жена в униформа зад компютъра вдигна глава.
— Минете оттам — прекъсна я жената припряно. — През двукрилата врата. Аз ще я отворя оттук. Сестринският пункт е право напред. Те ще ви отведат директно при нея.
Мери не се забави дори толкова, колкото да каже „благодаря“. Сграбчи Бити за ръката и се понесе по излъскания под, отваряйки вратата в мига, в който чу изщракването на механизма.
От другата страна на чакалнята с удобни столове и списания, прелиствани безброй пъти, мястото излъчваше делова клиничност. Хора в хирургически и сестрински униформи сновяха напред-назад с подноси, лаптопи и стетоскопи.
— Насам — повика ги някой. Медицинска сестра с късо подстригана черна коса, сини очи с цвета на униформата й и лице като на Палома Пикасо. — Аз ще ви заведа при нея.
Мери тръгна зад Бити, водейки момиченцето с ръце върху раменете му, докато вървяха по коридор, който очевидно водеше в интензивното отделение. Обикновените болнични стаи нямаха стъклени стени със завеси от вътрешната страна. Край тях нямаше толкова много персонал. Не бяха пълни с контролни табла, върху които примигваха цял куп жизнени показатели.