— Опитах се да те спася! — изкрещя Ви. Просто защото можеше да го направи, сега, когато присъствието им вече беше разкрито.
Рейдж се палеше толкова лесно. И тъй като го знаеше, Ви трябваше да говори с него още в имението, но тогава беше прекалено погълнат от собствените си гадости, за да обърне нужното внимание на видението. Едва когато бяха пристигнали в изоставеното училище, бе успял да мигне няколко пъти… и си бе дал сметка, че да, то беше за Рейдж. И щеше да се случи тази вечер. На тази поляна.
Да си замълчи, би било равносилно на това собственоръчно да го застреля.
Само дето да каже нещо бе подействало просто страхотно.
— Майната ти, Холивуд! — извика той. — Идвам за теб!
Защото възнамеряваше да изкара копелето оттук, та ако ще това да е последното, което щеше да направи.
Не започна да стреля, докато не се приближи на няколко метра от първата си мишена — в противен случай рискуваше да улучи някой от своите. Лесърът, в който се прицели, имаше тъмна коса и очи, и онази груба агресия, която би могъл да очакваш от някое гризли. Един куршум в дясното око и копелето си полегна на тревата.
Нямаше време да го прониже и да го изпрати обратно при Омега, така че просто прескочи все още мърдащата купчина месо, търсейки нова цел. Набеляза си един русокос убиец, който приличаше на Род Стюарт от началото на осемдесетте, на около пет метра вляво от себе си, и след като провери бързо периферията, за да е сигурен, че няма да изложи някой от Братството на опасност, натисна спусъка на пистолета с показалец, облечен в ръкавица.
Ред беше на номер три. Ви си избираше онези, които беше безопасно да застреля, внимавайки да не препречи пътя или да простреля някой от братята си. Около сто и петдесет метра по-късно се добра до прикритие и опасност едновременно: първото от спалните помещения, което бяха възнамерявали да нападнат изненадващо. Проклетото нещо беше като изтърбушен скелет, пълен със скривалища, които само един глупак би очаквал да бъдат празни, така че той се долепи до стената, прокрадвайки се под прозорците, за да прескочи ниските храсти.
Отвратителната миризма на убийци, смесица между захарен памук и гранясало месо, изпълваше въздуха, разнасяна от студените пориви на вятъра, и се сливаше с ехото на изстрелите и виковете на врага. Гневът го тласкаше напред, помагайки му да остане съсредоточен, докато си избираше мишена след мишена, опитвайки се да не бъде прострелян на свой ред.
В мига, в който се добереше до Рейдж, щеше да го направи на нищо.
Стига преди това съдбата да не наденеше покров на проклетата кралица на красотата.
Добрата новина? С главния лесър вън от играта, реакцията на убийците не беше по-координирана от нападението на Братството и фактът, че врагът беше зле въоръжен и плачевно зле подготвен, бе още един плюс. Изглежда, че едва всеки пети от тях беше въоръжен, и едва всеки десети бе що-годе свестен боец, което беше още един плюс… и с оглед на броя на врага, това като нищо щеше да им спаси задниците.
Изстрел отляво, изстрел отдясно. Вишъс се хвърли на земята и се претърколи, а после скочи на крака и продължи да тича, прескачайки двама повалени убийци (благодаря, Асейл, ти лудо копеле).
Магията се случи около пет минути и петдесет хиляди години след началото на битката. Без предупреждение, той напусна тялото си, отделяйки се от плътта, която работеше толкова усилено и толкова точно, и духът му се понесе над адреналина, който задвижваше ръцете и краката му, и ето че гледаше сам себе си, някъде иззад собственото си рамо, как произвежда изстрел след изстрел, докато се носи напред.
Така беше, когато минеше на боен режим, и това обикновено се случваше още щом започнеше битката, но сега, с изпълнението на Рейдж и тревогата за него, беше отнело повече време.
Именно заради това, че гледаше битката сякаш отгоре, той пръв забеляза непредвидения проблем.
Понякога онова, което противоречеше на всяка логика, бе точно толкова важно, както и нещата, които очакваш да видиш в битката.
Като например трите фигури, които тичаха по фланга, насочвайки се към изхода. Да, възможно бе да са лесъри, които се бяха насрали в гащите от страх, и дезертираха, само че… кръвта на Омега в телата им бе като GPS локатор и да се изметеш от битка като тази бе нещо, което щеше да ти гарантира мъчения, пред които адът приличаше на приятна ваканция.
По дяволите, не можеше да ги остави да се измъкнат. Не и когато бе възможно да повикат ченгетата и още повече да прецакат положението.
Стига вече да не го бяха направили.
Вишъс изруга и се насочи към тримата отцепници, дематериализирайки се на мястото, към което се бяха насочили. Докато отново приемаше физическите си очертания, разбра, че са човеци, още преди да види, че последният от тях тича заднешком, вдигнал нещо, което несъмнено беше произведено от „Епъл“, и снимаше.