Аннотация

Преди двадесет и две години бях изрязана от студена, подгизнала утроба и бях пратена в мръсотията и бедността на бетонните ръце на Чикаго. Статистически не трябваше да оцелея по тези улици след осемнадесетгодишна възраст. Съдбата имаше различен план. Бях отгледана с една - единствена цел: да отприщя смърт и разрушение в моя свят. Моите мисли са сила. Думите ми са оръжия. Злото ме създаде, а благодатта се опита да ме спаси. Но първо... те се опитаха да ме убият. Наричат себе си Седемте. Те са грях и спасение и всичко, от което се страхуваме от началото на времето. А техният лидер е най-смъртоносният от всички. Той не губи, не прави компромис. И най-важното, той не се разсейва със смъртна слабост. Не и докато не срещна мен. - Убий един, за да спасиш милиони -Това ми каза той, когато ме взе като свой пленник. Убий един, за да спасиш милиони. Това се опитва да си каже откакто ме взе в прегръдките си. Не плаках първия път, когато се случи. Трябваше, но не го направих. Той не заслужава сълзите ми. Оттогава държа на това всеки ден — дори когато не вярвам. Той беше зло момче, което винаги ми правеше лоши неща - погледна под полата ми, докато се преструваше, че взима молив, притисна ме в ъгъла на път към банята и нарисува непристойни картини, които пъхна в раницата ми, за да ги намеря. Той искаше да ме нарани. И заслужи това, което получи. Не плаках, когато ме примами от детската площадка, заплашвайки, че ще ме удари, ако не отида. Не плаках, когато се опита да разкопчае ризата ми. Не плаках, когато сложи ръката ми отпред на дънките си. И не плаках, когато казах думите. Думите, които го накараха да излезе на улицата в насрещното движение, точно когато препускаше жълт училищен автобус. - Обърни се. Разходка. Тогава трябваше да знам, че съм обречена. Едно добро момиче би се разплакало.