Аннотация

Друидката Висена, тръгнала да изпълни поредната трудна мисия, намира на един кръстопът ранен мъж. Това е Корин, който — в тайнствения сумрак между две книги — ще стане баща на вещера Гералт. Няколко разказа по-нататък вече сме свидетели на сватбата на Гералт и Йенефер, която така и не се е състояла в края на сагата за вещера. И на една болезнена раздяла…„Нещо приключва, нещо започва“ събира осем разказа, писани по различно време и по различен повод, в които Анджей Сапковски смело експериментира с жанровете, героите, обстановката и литературната класика. От страниците на тази забележителна книга струят спиращи дъха приключения, неизчерпаемо въображение и умело поднесена ерудиция. Всеки от разказите е придружен с увлекателно представена история на създаването си, а повечето от тях вече са получили признанието на феновете, критиците и съставителите на антологии.„ПЪТЯТ, ОТ КОЙТО НЯМА ВРЪЩАНЕ“, вторият написан от мен разказ, се появи на бял свят през 1988 г., в августовския брой на месечника „Фантастика“, тоест година и девет месеца след дебюта ми, „Вещер“, публикуван в същото това списание „Фантастика“ през декември 1986 г. Но почитаемият читател трябва да знае, че по онова време поне от няколко години се опитвах да създам фентъзи роман, че трудолюбиво събирах различните му фрагменти, конструирах света, героите, декорите и така нататък. И изведнъж се случиха две важни неща.Първото беше добрият прием на „Вещер“ сред читателите и феновете.Второто беше осъзнаването ми, че разказите ми може и да се публикуват във „Фантастика“, но никой издател няма да приеме роман от дебютиращ в този жанр полски автор. Така че се налагаше да мисля трезво и реалистично. И когато „Фантастика“ оказа на младия, но обещаващ дебютант лек натиск, настойчиво молейки го за втори разказ, младият, но обещаващ дебютант разсъди трезво и реалистично, след което, без много-много да се помайва и без никаква жал преправи фрагменти от подготвяния роман в разказ. И така се появи „Пътят…“.Разказът първоначално не беше и не трябваше да бъде по никакъв начин свързан с цикъла за вещера Гералт — по простата причина, че тогава все още изобщо не бях планирал такъв цикъл. И в най-смелите си мечти! По-късно, когато цикълът започна да се оформя, не избегнах ономастичните1 и топономастичните2 съвпадения, внушаващи, че мястото на действието е онази същата Never Never Land3. Но все така избягвах напълно еднозначни връзки — най-доброто доказателство за това е, че боболаците и врановете, хуманоидите, които се появяват в „Пътят…“ изобщо не присъстват във вещерския цикъл, в него почти не се споменава за тях.Мисълта, че друидката Висена от „Пътят…“ е майката на вещера Гералт, ми хрумна сравнително късно. Това трябваше да бъде детайл, който да „заплита“ фабулата и действието в разказа „Нещо повече“, завършващ сборника „Меч на съдбата“ и свързващ съществуващите до момента дванайсет разказа, посветени на вещера. Фабулата се нуждаеше от тази изясняваща някои неща подробност от биографията на вещера, а на мен — признавам си искрено и без бой — ми беше жал за красивото име на Висена. Име, което, признавам си, изкопах, както и много други, от „Старополска енциклопедия“ на Зигмунт Глогер. Така че Висена се присъедини към цикъла, като стана майка на Гералт — една малко безсърдечна, но симпатична майка, появяваща се в живота на вещера точно тогава, когато трябва. Давайки му — в преносен и буквален смисъл — живот за втори път.Другият главен герой на „Пътят…“, Корин, не беше удостоен с поврат на съдбата. Той имаше доста обикновено име, което, заклевам се, си измислих сам, а изобщо не съм го откраднал от К. С. Луис; за Корин от цикъла „Нарния“ („Брий и неговото момче“) си спомних едва впоследствие — признавам си, че за мен „Нарния“ беше твърде детска, за да се връщам често към нея и да помня по всяко време героите й.А за фабулата, която решително се нуждаеше от майката на вещера, бащата беше пословичната втора гъба в борша4. Pedigree5 на вещера по бащина линия не придаваше нищо на историята и не водеше доникъде. Затова и мисълта, че точно Корин от „Пътят…“ е бил бащата на вещера, хрумна съвсем не на мен, а на Мачей Паровски от списание „Фантастика“, на когото тази идея отлично му пасна за стартиращата поредица комикси за вещера. Мачей Паровски, автор на концепцията и сценария на тези комикси, обичаше „Пътят…“, говореше за това многократно, а и включи разказа в антологията „Co większe muchy“ през 1992 г. Така че Корин, героят на „Пътят…“, в комикса стана бащата на вещера. Но сценаристът Мачей Паровски не позволи на Корин да се порадва на потомъка си. Заимствайки малко лукавство от автора, когото адаптираше, Паровски ликвидира Корин на следващия ден след опияняваща и страстна любовна нощ с Висена. Впрочем, който е любопитен относно това кой, какво, защо и как беше там, в комикса, нека да види сам, като вземе назаем архивните вече списания от някой колекционер.Тези, които наистина направят това, ще си изяснят още нещо. А именно, че идеята за врана, хуманоида с големите червени очи, ми хрумна от обложката на видяна в берлинска книжарница фантастична книга, на която фигурираше точно такъв едроок и червеноок пришълец. Не си спомням заглавието на книгата, но несъмнено беше на издателство „Heyne Verlag“, известно с майсторските си и изящни изображения на кориците на прочутата си поредица от фантастични книги. В споменатия комикс художникът, Богуслав Полх, прибави към моите червени очи на врана още и физиономията на влечуго, че даже и зелени люспи. Но това си е негова собствена художническа licentia poetica6.И накрая, още нещо: когато „Пътят…“ се публикуваше във „Фантастика“, многократно споменатият вече Мачей Паровски си позволи някои редакторски корекции, без да ги консултира с автора — в края на краищата, кой се церемони с дебютантите? Жертви на редакторската гума станаха преди всичко думи и изрази, които не могат да се използват във фентъзито, защото „едно време не се е говорело така“. Така че забелязах с известно изумление, че в отпечатания във „Фантастика“ разказ „арогантността“ е заменена с „високомерие“, „интелигентният“ е станал „умен“ и така нататък. Тъй като твърдо отстоявам теорията, че фентъзито не се случва в някакво „едно време“ и е безсмислено както архаизирането на езика, така и каквото и да било стилизиране, от версията, която след малко ще прочетете, съм премахнал поправките на Паровски, връщайки се към девствения си ръкопис. Така че имате пред себе си версията, която англоезичните биха определили като unabridged7. Оставям на вас да прецените дали текстът е спечелил или е загубил от това.„МУЗИКАНТИ“, разбира се, също има своя история. Новелата се появи през 1989 г. по поръчка на Войтек Седенко, който ми предложи да участвам в подготвяща се антология на полската фантастика. Антологията, идеята за която явно беше хрумнала на Войтек от сборника „Опасни видения“ на Харлан Елисън, излезе под името „Алтернативни видения“, но първоначално плануваното й заглавие беше „Заплахи“. Точно това заглавие ми съобщи Седенко, когато ми предложи да участвам, като ми даде да разбера, че не желае фентъзи — жанра, с който тогава бях неразривно свързан. „Е — помислих си, — ако не е фентъзи, и същевременно е «заплаха», става ясно в какъв стил трябва да се напише.“ Никога по-рано не бях планирал да пиша хорър. Не обичах този жанр, защото е лъжлив в самата си дефиниция, дори в наименованието си. Особено когато става въпрос за този най-моден, филмов вариант, наречен — колко правилно — splatter9. Който вместо да предизвиква ужас, да плаши и да тревожи, най-често разсмива, а понякога допълнително предизвиква близко да гадене омерзение със „специалните си ефекти“, състоящи се от обилни изригвания на червена боя, зелени сополи и изглеждащи като живи черва от латекс. А съм се възпитавал с добър хорър. В младостта ми, когато разведряването от 1956 г. разтопи ледовете и в преводите, и в издателската политика. Изчетох много класики на литературата на ужаса, хоръри, които явно заслужаваха това наименование, като „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс, „Крещящият череп“ на Марион Крофорд, „Сянка над Инсмут“ и други разкази на Лъвкрафт, новаторския за жанра „Разследване“ на Лем. Това бяха истински ужаси. После дълго, дълго време нямаше нищо, докато не се появиха „Бебето на Розмари“ от Айра Левин и „Екзорсист“ на Блати. А след това дойде Стивън Кинг и неговото „Гробище за домашни любимци“. Не знам дали ще ми повярвате, но когато дочетох този роман, а това беше доста късно през нощта, изключих осветлението с някаква странна неохота.Но не кинговите Домашни любимци дадоха тласък за написването на „Музиканти“. Трябва да знаете, че обожавам котките, направо маниакално обичам тези създания. А когато вечер навън се разнесеше крясък на измъчвана котка под акомпанимента на „Дръж, Роки!“ в изпълнение на съседа ми, господин зъболекаря, или развеселените фалцети на разкошните дечица на съседката, доцент от Лодзския университет, ме обземаше… Не, не ярост, не ожесточение, не жажда за възмездие. Обземаше ме отвратително, позорно усещане за безсилие. А после научих, че съседката ми от петия етаж, пенсионирана учителка, на която шумните разгонени котки й пречели да достигне подобаващото съсредоточаване при проследяването на съдбите на героите на „Династия“, нахранила животинките, като разхвърляла пастет, грижливо смесен… със ситно натрошено стъкло…И вече имах идея за разказ. Подходящ за заглавието на антологията „Заплахи“. Измъчвате животинки, защото са беззащитни и не могат да ви отвърнат със същото? Внимавайте! Не бъдете толкова сигурни в себе си!„Музиканти“ излезе в споменатата антология през 1990 г. Това беше първият ми разказ, който не е фентъзи. Пишейки това, имам предвид най-вече класическо фентъзи, случваща се в някаква Небивала земя история от типа меч и магия. Защото „Музиканти“ може да се приеме и за фентъзи. В дефиницията на посочения поджанр се вместват както множество хоръри, така и „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри. Близки са също — чрез антропоморфизирането на животни — и „Хълмът Уотършип“ на Ричард Адамс, и останалите фентъзита от същия „животински“ жанр.Като — почти — финал, една любопитна подробност: не всички знаят защо антологията на Седенко излезе като „Алтернативни видения“, а не като „Заплахи“. Причината е, че повечето автори — дали заради вродения си мързел, или защото не са могли да се вместят в определения срок — изпратили на Войтек творби, намерени на дъното на чекмеджето или някъде из харддиска. Както лесно може да се отгатне, гамата на тематиките била доста обширна, а разказите не били свързани с абсолютно нищо помежду си. Освен това в повечето от тях, сякаш нарочно, нямало нито дума за каквито и да било заплахи, така че Седенко нямал друг избор, трябвало да пригоди заглавието на антологията към реалното й съдържание.Спомням си също, че „Музиканти“ излезе в „котешката“ антология на издателство „Свръхнова“, но както казваше Киплинг, това вече е съвсем друга история. Ще се върнем към нея отново, и то скоро.Да добавя накрая, че през 1990 г. „Музиканти“ получи наградата на Литературната фондация „Наталия Гал“. Това беше почти същото като първото ми отличие от фендъма — статуетката на наградата „Януш А. Зайдел“. Тази награда беше доказателство, че въпреки общоприетото мнение, мейнстриймът ме забеляза и ме оцени едновременно с фантастите и тяхното гето.„ТАНДАРАДАЙ!“Трябва да се изписва по този начин, с възклицателен знак, както при Валтер фон дер Фогелвайде. Версиите без възклицание са погрешни. Историята на този текст, вторият ми хорър и третият ми разказ, в който не става дума за вещера, е доста необичайна. Идеята се роди във влака Гдиня-Лодз, не особено изисканото средство за придвижване, с което се връщах от конвента Нордкон през декември 1990 г. Този конвент, вторият, на който имах честта да бъда поканен, изобилстваше с множество сензации и атракции, за които обаче няма да говоря, защото тук не е точното време и място да си спомням за тях, а и върху голяма част от тях би трябвало изобщо да се спусне завесата на милосърдното забвение. Така че ще се огранича с информацията, че по време на проведен на Нордкон търг за книги купих — освен всичко останало — и сборник фантастични разкази, и точно с четенето му убивах скуката, която обикновено съпровожда пътуванията с влак. Сред разказите беше и „You are my sunshine“15на Танит Лий. Действието на тази новела, чиста научна фантастика, се развива в далечното бъдеще на палубата на линеен пътнически звездолет. Сред офицерите на този звездолет е и така нареченият П. Л., някакъв — моля да ме извините за непознаването на професионалната флотска терминология — културномасовик, тип, в чиито задължения влиза осигуряването на всевъзможни удобства за пътниците, включително и психически. Без да преразказвам Танит Лий, П.Л., за когото става въпрос, излиза леко извън задълженията си, ухажвайки с коварна пресметливост забелязана сред пътниците плаха грозновата жена. А резултатите са страшни. Направо катастрофални.Отхвърлям с лекота обвиненията в плагиатство — действието в „Тандарадай!“ не се развива на звездолет в далечното бъдеще, а в Полша, във ваканционен къмпинг, тук и сега, и със сигурност „Тандарадай!“ не е чиста научна фантастика. Между „You are my sunshine“ и „Тандарадай!“ има много по-голяма разлика, отколкото между „Седемте самураи“ и „Великолепната седморка“, така че не може да се говори за кражба на идея или — ако някой предпочита — вторична адаптация. А ако някой писател твърди, че не черпи повечето си идеи от четене, ще го нарека лъжец. За яснота ще добавя, че към четено причислявам не само вестниците, но и киното и телевизията.„Тандарадай!“ излезе през 1992 г. във „Феникс“, в януарския брой на списанието. Но премиерата на новелата беше предишната година, когато по време на конвента Полкон-Кракон-Еврокон ’91 беше поместена в издадения по случай мероприятието сборник със заглавие „Литературно-критично допълнение“. Редакторът на това „Допълнение“, писателят Мирослав П. Яблонски, в предговора удостои „Тандарадай!“ със следните думи: „Интелигентен, лиричен текст, отличаващ се, освен с другите си особености, и с превъзходно и точно дозирано драматургично напрежение.“Благодаря, Мирко.Може дълго и яростно да се спори дали „Тандарадай!“ е хорър или фентъзи, и навярно биха се намерили поравно защитници на едната и другата теза. Лично аз предпочитам заимстваното от Владимир Висоцки и перифразирано определение „тревожна история“. Но това не е защото се срамувам от определението и етикета „фентъзи“ — който смята така, е глупак.Накрая една любопитна подробност: „Феникс“, обявявайки „Тандарадай!“ в предходния брой, придружи обявата с илюстрация, представляваща рицари от Тевтонския орден на Дева Мария, така наречените Кръстоносци — един Бог знае защо, може би понеже песента на Валтер фон дер Фогелвайде се пее от рицарите-кръстоносци на Сенкевич. Просташка реклама, която тогава само дето по телевизията не я показаха. На срещите с читатели след това винаги се е налагало да обяснявам къде са се дянали Кръстоносците.Разказът „В ЯМАТА ОТ БОМБАТА“ беше написан за антология. За съжаление тази антология не излезе. Ще разкажа как се случи всичко. Някъде около февруари Anno Domini41 1992 пощальонът донесе писмо от Рафал А. Жемкевич, известния писател и политик, скоро след това получих и второ писмо, от Яцек Инглот, известния писател и критик. Съдържанието на писмата беше сходно. Светът около нас е отвратителен, продажен и болен, пишеха известните личности, това не е свят, а една голяма психоза. Действителността грачи, продължаваха известните личности, а би трябвало веднага след промяната на строя да започне да пее сладко като полска птичка и същевременно да ромоли тихичко като планински поток. Дълг на нашите писатели е да реагират, пишеха известните личности. Бонапарт ни е дал пример. Извинявам се, Януш А. Зайдел ни е дал пример. Зайдел е протестирал, посочвал е слабостите, осмивал е и се е борил ясно срещу кого — ancien régime42. Макар уж вече да има нов режим, пишеха известните личности, както и преди има срещу какво да се протестира и да се води борба. Така че литераторите, окуражени от „Соплицата“43, бяха решили да правят антология. Зайделовска антология.Отнесох се сериозно към въпроса, макар че — между нас казано — бях успял да свикна с отвратителния околен сеят, не очаквах от действителността нищо освен грачене и никога не бях имал никакви илюзии, така че не изпитвах и болка от загубата им. Но какво пък, щом ще е антология, така да бъде, порядъчният автор не пропуска и не пренебрегва антологии, а на мен веднъж вече ми се беше случило — в поредната антология „Черналитургия“, съставена през 1991 година от Войтек Седенко, нямаше нито един мой разказ. Отварям скоби, че аз бях този, който измисли заглавието „Черна литургия“ и аз бях основоположникът на тази „антиклерикална“ антология — но когато се стигна до писането, явно се оказах недостатъчно антиклерикален. Е, помислих си, този път няма да се предам. Хванах се здраво за работа и написах разказ преди обявения от Жемкевич и Инглот краен срок. И други написаха разкази. Събра се специална комисия, която да оцени разказите и да провери дали са подходящи за антологията. Днес бихме казали — лустрационна комисия. След отсяването останаха… два разказа. Два — „В ямата от бомбата“ на долуподписания и „Прекрасно е в долината“ на Рафал Жемкевич. Естествено, с два разказа не може да се направи антология.Планираната антология предвиждаше преди разказите в сборника да има авторски въведения с някои обяснения. „В ямата…“, естествено, беше снабден с такова въведение. Привеждам го и тук in extenso44.В нашите фантастични антологии вече са се наложили две традиции. Първата е писане на разкази за антологии на принципа „смело напред!“. Най-бързите заемат места в класацията и получават титлата „главни творци на полската фантастика“. Другите отпадат в квалификациите или се провалят на първите препятствия. На тези последните им остава само да събират сили за убийствените рецензии на творбите им.Другата традиция е разказите да се предшестват от авторски коментар: авторът обяснява откъде е идеята, какво е искал да каже, прави разни признания. Понякога авторът добавя мото към разказа. Мотото трябва да увери читателя, че авторът не само пише, но понякога и чете, и то умните неща, откъдето е почерпил мотото си.Така че и на мен ми е позволено да сложа преди разказа си коментар, в добавка към цялото многословие.Много, много отдавна, когато още бях млад и изключително красив брюнет, излезе и нашумя книгата на Леополд Тирманд „Злият“. Тя не беше история за това как светъл Ангел се обявява за Луцифер, нито пък за това как една жена се превърнала в дявол. Впрочем, всички знаят за какво се отнася „Злият“, въпреки факта, че много дълго време този бестселър не се преиздаваше, защото според някои хора авторът бил слаб.Но аз ще говоря не за книгата на Тирманд, а за предговора към нея, напечатан на обложката. За жалост обложката на моя екземпляр на „Злия“ е унищожена от влиянието на времето и на личностите, на които съм давал книгата. Но аз си спомням един фрагмент от този предговор. Критикът, чиято фамилия е заличена от паметта ми от склерозата, беше написал горе-долу следното: „Варшава от «Злият» не съществува и не е съществувала никога, както не е съществувал никога и Лондон от «Опера за три гроша». Toutes proportions gardées45, с настоящето обявявам, че градът Сувалки и околността му, описани в разказа «В ямата от бомбата», никога не са съществували, както не е съществувал и Лондон от «Опера за три гроша».“Гореизложеното въведение към разказа беше написано изключително само защото не вървеше да използвам мото от „Крал Убу“, тъй като „Крал Убу“ е толкова известна пиеса, че няма смисъл човек да се хвали с познаването й.Същевременно авторът заявява, че възможното произтичащо от разказа сходство с всичко и нищо е чиста случайност и се дължи на това и онова. На въпроса защо е така, авторът отговаря: за да е по-весело.„В ямата от бомбата“ излезе през 1993 г. в априлския брой на списание „Феникс“. През 1994 г., на Полкона в Люблин получих за него наградата „Зайдел“. Това е популярното название на даваната от феновете статуетка на ежегодната награда Януш А. Зайдел.„В ямата от бомбата“ е първият ми разказ, за който със сигурност може да се твърди, че не е фентъзи. Благодарение на „Ямата…“ вече можех с вдигната глава да кажа за себе си, че съм автор и на научна фантастика.Идеята за „НЕЩО ПРИКЛЮЧВА, НЕЩО ЗАПОЧВА“ ми хрумна, както става ясно от мотото към разказа, от новината за сватбата на една известна и обичана във фендъма двойка — днес вече не е тайна фактът, че ставаше въпрос за Паулин Брайтер и Павел Жемкевич. Инициатор за създаването на разказа беше — трябва да му се отдаде дължимото — Кшищоф Паперковски, председателят на Гданския клуб по фантастика. Клубът издаваше собствен фензин „Червеното джудже“ и Кшищоф Паперковски често провеждаше операции за привличане към този фензин на непубликувани до момента текстове на изтъкнати полски фантасти. Веднъж предложи нещо такова и на мен, а аз, съгласявайки се, реших не само да увековеча феновската сватба, но и изобщо да придам на разказа шеговит характер, да пресъздам задушевната атмосфера на полските фантастични конвенти. Така се разглежда този разказ и до днес — не толкова като разказ, колкото като конвентова шега.Независимо от приликата, обстановката и героите, разказът „Нещо приключва…“ по никакъв начин не трябва да се причислява към така наречената „сага за вещера“ или цикъла за вещера. Това не е алтернативен край на пенталогията, нито пък е, въпреки слуховете, финал, от който в процеса на работа съм се отказал, избирайки не толкова щастлив завършек. Не всички разбират и са разбирали това. Радващият се на голямо уважение във фендъма господин Тадеуш А. Олшански веднъж си позволи да каже, че от никой друг освен от мен не може да се очаква такова голямо нахалство като публикуването на епилога на „сагата“ преди написването на самата сага. Ха, та дори и човекът, който би трябвало да е най-добре осведомен, моят издател Мирослав Ковалски, не особено доволен от моята проточила се работа върху последния том, изрази учудване, че напредвам толкова бавно. „Та нали вече имаш последната глава?“ — каза ми той веднъж. А хората, които в края на пенталогията бяха изумени от липсата на сватба, бяха цял легион.Внимателният читател обаче забелязва в „Нещо приключва…“ някои фрагменти от текста, които сякаш са свързани с пенталогията. Това е неопровержимо доказателство за факта, че „вещерската сага“ беше създадена по прецизен план, а не беше, въпреки слуховете, писана хаотично, като разиграването на ролева игра, и завършена, когато на автора му е омръзнало. Достатъчно е да се сравнят датите — „Нещо приключва, нещо започва“, написан в края на 1992 година, беше публикуван в „Червеното джудже“ през 1993 година. Първият том на пенталогията, „Кръвта на елфите“, излезе през 1994 година. Последният том, този, в който се говори за касапницата на стълбите, по време на която побеляват косите на Цири, беше завършен и публикуван през 1999 година.Идеята да напиша „БОЕН ПРАХ“ се роди на един конвент — всъщност фантастичните конвенти са Парнас и храм на изкуството, убежище на артистите, светиня на въодушевената и творческа работа.Конвентът, за който говоря, беше ежегодният Полкон, проведен в Люблин през лятото на 1994 година. Освен многобройните други събития и сензации, които по-добре да продължат да тънат в мрак, се състоя и много сериозен дълъг разговор с Кшищоф Паперковски, председател на Гданския клуб по фантастика (ГКФ). Обръщам ви внимание, че това беше вторият път, в който председателят на ГКФ ме вдъхнови за творчество. За повишаване на интереса към клуба му и към клубния конвент Нордкон, на Кшищоф Паперковски му беше хрумнала наистина гениална по своята простота и непретенциозност идея. Предложението му беше следното: „Напиши нещо, което би могло да е откъс от роман, фрагмент, изваден от контекста на роман. Ние (тоест ГКФ) ще поместим този фрагмент в брошурата за конвента Нордкон ’94, като ще прибавим следната бележка: «Сапковски е скъсал с фентъзито и вещера, пише обширна няколкотомна спейс-опера в най-добрите традиции на Е. Е. «Док» Смит и Джак Уилямсън… Откъс — само при нас!».“Първоначално не проявих голям ентусиазъм, защото ако има нещо, което да съм сигурен, че никога и по никакъв начин няма да напиша, това е точно спейс-опера. Когато обаче помислих по въпроса, стигнах до извода, че фрагментът от спейс-опера е нещо съвсем различно от спейс-опера. Същото е като със стандартната опера — едно е цялата опера и съвсем различно нещо — някоя ария или дует. Фрагментът няма да ме принуди да прибягна до мъчителното конструиране на фабулата на операта и до измислянето на цели планети и междузвездни войни, защото в края на краищата, съгласно Енциклопедията на научната фантастика на Никълс спейс-операта е „авантюрно-приключенска история, включваща междупланетен или междузвезден конфликт“. Откъс, при който не съм задължен да ползвам всички атрибути на жанра, би ми позволил да концентрирам усилията си върху малък участък от фронта и върху най-същественото. Върху това, което предопределя качеството на текста — тоест окървавените герои и напрегнатото действие.Така че написах фрагмент от спейс-опера. За да не развалям шегата, известно време не издавах, че с фрагмента всичко приключва и че никога няма да има никаква опера. Едва по-късно започнах да опровергавам. Но шегата успя. В каква степен — за това свидетелства дори и фактът, че някакъв фанатичен ентусиаст и почитател е дал глас за „Battle dust“ на гласуването за наградата „Я. А. Зайдел“ и то в категорията „роман“. А и до днес при срещите с мен ме питат кога най-накрая ще излезе онази спейс-опера, която пиша, защото всички я очакват с нетърпение, за да узнаят по-нататъшната съдба на храбрия командор Тиери Льомоан. Този командор е всъщност Кшищов Паперковски, авторът на идеята — защото си го е заслужил. След малко — в следващото предисловие — ще пиша и за „Вариациите на еднорога“, разказа на Роджър Зелазни, и ще обясня защо героят на този разказ носи името Мартин.Още нещо — изобщо не се замислих, когато вместо „Боен прах“ написах „Battle dust“. Когато озаглавявах фалшивата спейс-опера, имах предвид не прахта от битките, пожарите и кръвопролитията, а носещия същото наименование наркотик, употребяван от наемниците като средство за увеличаване на издръжливостта и на поносимостта към болка, както и за предизвикването на истинска берсеркерска бойна ярост. При отпечатването в споменатата брошура за конвента, ГКФ преведоха на полски заглавието, вероятно решавайки, че просто ме е обзело въодушевлението на космополитен полиглот. И така „Battle dust“ се превърна в „Боен прах“ во веки веков, амин.„ЗЛАТЕН СЛЕДОБЕД“ беше написан за антологията „Тринайсет котки“, пусната от издателство „Свръхнова“ през 1997 година. За произхода на тази антология се носят най-различни легенди, също така много хора претендират, че са автори на идеята и вдъхновители на заглавието. Аз обаче смея да твърдя, че знам истината, а тя е следната. Мирослав Ковалски, шефът на „Свръхнова“, през 1995 година издаде книгата на Тадеуш Конвицки „Памфлет за себе си“. В тази книга господин Тадеуш е посветил много топли думи на своя котарак Иван, който по онова време вече не е бил между живите. „Вие, фантастите — каза ми веднъж Ковалски, силно поощрен от Данута Гурска, известна преводачка и също голяма почитателка на котките — всички до един имате котки, всеки от вас е стопроцентов любител на котките. Защо не напишете по един разказ за котки и котешки истории? За антология. Ако напишете за котките толкова хубави, топли и мили неща като Конвицки, антологията ще се хареса.“Така че се събрахме голяма група — с котките се захванаха, освен останалите, Ева Бялоленцка, Марчин Волски, Гено Дембски, и аз, разбира се. Когато чух паролата „котка“ аз веднага реших да се заема с една от най-известните котки в литературата — Чешърския котарак, философът с убийствената усмивка. Не мога да кажа нищо повече за разказа, трябва да се прочете и толкоз.Така че ще се огранича с един анекдот и една любопитна подробност.Анекдотът засяга антологиите като такива, особено изключително популярните в англосаксонската фантастика и фентъзи тематични антологии — а точно такава беше „Тринайсет котки“. В предговора към един от известните си разкази Роджър Зелазни разкрива как е възникнал този разказ. Обадили му се по телефона, на другия край на линията бил Гарднър Дозоа, който предложил на Зелазни да участва в тематична антология. Тема: еднорози. Зелазни отговорил, че ще си помисли. Скоро телефонът иззвънял повторно и този път на писателя се обадил друг издател, предлагайки на Зелазни да напише разказ за тематична антология. Тема: барове. Зелазни още не бил успял да се опомни, когато Фред Саберхаген Му предложил по телефона да участва в тематична антология. Темата: шах и шахматисти. Моментът съвпаднал с приятелско посещение на Джордж Р. Р. Мартин, който изслушал оплакванията за многото работа, след което предложил решение. „Защо не напишеш разказ — попитал шеговито той, — който да става и за трите антологии?“ Така се появил известният разказ „Вариациите на еднорога“, в която еднорог играе шах в бар. А главният герой носи името Мартин — така Зелазни се отблагодарил за идеята.Наистина, жалко, че у нас издаваните и преиздаваните тематични антологии са такава рядкост. Без проблеми бих добавил към Чешърския котарак, ако има такава необходимост, бар и шахматна дъска.А сега обещаната любопитна подробност, свързана със „Златен следобед“. Това изобщо не е моя измислица или licentia poetica128. А е факт: намерени през 1997 година снимки, доста смели за времената, когато са били направени и свидетелстващи за не особено невинния интерес на Луис Карол към много млади момичета, наистина са продадени в аукционна къща „Сотби“, точно за сумата, посочена в разказа.Ще добавя също, че имаше някои личности, които ми отправяха упреци и си позволяваха да се надсмиват на факта, че текстът в „Златен следобед“ е изпъстрен с голямо количество фрази на пет чужди езика, включително и мъртвите — ни повече, ни по-малко. Някои с наистина диво Schadenfreude129 се запалиха по рекламирането на прословутия и куриозен закон „за защита на полския език“. Аз пък си позволявам да съм на мнение, че хората, които не знаят чужди езици, са назадничави и достойни за съжаление, а законът трябва да преследва не табели, на които пише: „Café“, „Sex Shop“ и „Irish Pub“, а такива, на които изброените думи са заменени с неразбираеми за никого думи и изрази. Точно табелите от последния вид, които днес са по-многобррйни, са престъпни, а първите са ясни и разбираеми за всички — с изключение на умствено недоразвитите, разбира се.В „Тринайсет котки“ беше включен също — по волята на издателя — вече познатият на читателите по-ранен разказ „Музиканти“. Това, че в „Музиканти“ става въпрос за котки, обаче, беше от второстепенно значение. Същественото беше — да разкрия завесата на професионалната тайна, — че издателят страдаше от липса на разкази за антологията, защото беше принуден да отхвърли повечето изпратени като трагични спрямо котките. Тоест халтура.„Златен следобед“ беше номиниран за наградата „Януш А. Зайдел“ за 1997 година на Полкона в Бялисток през 1998 година, но загуби във финалното гласуване. Така че „В ямата от бомбата“ остана единственият ми разказ извън вещерския цикъл, за който получих „Зайдел“.И накрая един цитат, обясняващ защо Чешърския котарак, защо другите котки, защо „котешка“ антология. Цитатът е от вече споменатия „Памфлет за себе си“ на Тадеуш Конвицки и обяснява всичко. След дълъг фрагмент, посветен на котака Иван, господин Тадеуш пише: „Котката, с котката, за котката, а хората? — ще попитате. Хората да си гледат работата“.Няма какво да се добави. Можеш само да се съгласиш.„СЛУЧАЯТ В МИСЧИФ КРИЙК“, разказът, чиято идея носих в себе си почти шест годиш, се появи горе-долу на границата между миналия и този век — започнах го през зимата на 1999 година, а беше готов малко след новогодишната нощ на Y2K, или 2000 година. Заглавието е в чест на Брет Харт, който озаглавява разказите си в подобен стил.Написах „Случаят…“ след много дълго прекъсване в писането на къси форми; да припомня — предишният ми разказ, „Златен следобед“, беше завършен през 1997 година. Пенталогията за вещера, естествено, ме погълна изцяло. Особено накрая, по време на последните два тома.За разказа са ме вдъхновили безброй книги — Джанет Кейв и Марджъри А. дю Монд, „Вещици и вещерство“, Филип У. Сарджънт, „Вещици и магьосници“, Брайън П. Левак, „Лов на вещици в Европа в стари и нови времена“, а и за „Магьосницата“ на Жул Мишле няма нужда да споменавам. Малко трудове за магии и вещици са подминали прочутата афера в Сейлъм.Случаят Сейлъм, който е разгледан в новелата с подробности, с добросъвестност по отношение на историческата истина, е бил много нетипичен. Случил се е през февруари 1692 година, тоест много късно. Престъпното безумие е преплувало Атлантика дълго след като престанало да бушува и почти изчезнало в Европа. Пиковият период на европейското преследване на вещици е между 1600 и 1620 година. Само в Сейлъм са убити над двайсет и двама души. Това може и да не е малко само по себе си, но съдиите в Сейлъм не могат да се сравняват с Филип Адолф фон Еренберг, епископът на Вюрцбург, който само за една година изгорил на кладата деветстотин вещици. Колегата му, епископ Фукс фон Дорнхайм от Бамберг, изгорил шестстотин. Във Франкония, във Фулда, били изгорени триста жени за три години. Рекордът обаче бил в саксонския Кведлинбург — там били изгорени сто трийсет и три жени… за един ден. А в силезийския град Ниса — наистина ренесансов, в съответствие с духа на епохата, с духа на прогреса, както прилягало на века на промишлената революция — гилдията на майсторите на печки построила на братята си доминиканци специална печка за изгаряне на вещици. Прогрес! В забвение отишли дървеното рало, чекръкът, хромелът — те изглеждали като купчина съчки на пазара; сега вече сме имали плуг, тъкачен стан, водна мелница и печка за вещици. В прототипа от Ниса били изгорени само около стотина жени, но това бил опит, който не отишъл напразно, а дал плодове три века по-късно. В същия този район. В Аушвиц.Но да се върнем към Сейлъм. Докато изучавах аферата, добих силното усещане, че основите й не са там, където са в повечето европейски случаи, изобщо не става въпрос за психоза, фанатизъм, за яростното женомразство на духовенството, при което, трябва да се каже ясно, католическото духовенство и обвиняваната в какво ли не Инквизиция умело сдържали напъните на реформираните църкви; лутераните и англиканците със същата разпаленост пращали жените на изтезания и ги побивали на кол. В Сейлъм, според впечатлението, създало се у мен, в действителност никой от доносниците и съдиите по онова време не е вярвал в магии, а е ставало въпрос за пари или лична вражда, което впрочем внушава и Артър Милър в своята знаменита пиеса. Оттук и замисълът и лайтмотивът на разказа, впрочем близки до „Музикантите“ — мъчим животните, защото са безсилни пред нас, изтезаваме „вещиците“, защото какво могат да ни направят безсилни жени. И изведнъж — изненада…Разказът беше публикуван в августовския брой от 2000 година на списание „Нова фантастика“.